Преди 11 години написах есето "Героизмът- звездният миг на 14-и декември 1989г.", в което представих това как видях големия митинг на тази дата в София, на който и аз присъствах. Как видях онзи миг на върховен душевен подем на народа ни за покаяние и излизане от безвремието. Мигът бе кратък. Покаянието - промяната на ума, идването на себе си, разбирането на себе си, проясняването на разума, припомнянето на това кои сме бе само за кратко. Макар , че имаше готовност за саможертва и някои с героичен характер  като Надя Дункин и Свилен Капсъзов я извършиха, нямаше устойчивост и постоянство по пътя на открилата се възможност за обновление - собствено и на обществото. И след време с потъване в грижите за материалното вехтият човек пак се върна в нас с примирението, унинието, недоволството и неудовлетвореността , с търсенето на "широкия" път. Надеждите си за подобрение пак започнахме да насочваме навън- вместо навътре, към нас самите. И спасението пак търсим отвън- от изток или от запад и от телевизионното шоу.


Героизмът- звездният  миг на 14 декември  1989г.  

"Героят е не по-храбър от обикновения човек, но е храбър пет минути по-дълго.“ Емерсон  

Той бе заровен в историята, а тя самата - някъде извън спрялото време. Но през есента на 1989г. историята оживя. Времето отново потегли. Хората се съживиха. В тях се събуди повикът на дедите им, пренесен от отец Паисий и страстно повтарян от съвременника им отец Храбър Марков: „Бъдете будни! Бъдете готови! Бъдете съвършени!“ И самото им същество буйно пожела да са будни, готови и съвършени. Тръпнеха от пробуждането вътре в себе си. То бе на историята на предците им, от която едва сега започваше тяхната собствена. Тя не бе съществувала само, защото не бяха я пожелали достатъчно страстно. Кафка бе прав! Те ще я създадат със страстта на вярата си! Вярата, че могат да се наредят наравно с предците си и с другите народи. Нямаше да са хлебарките, за които Радичков казваше, че пируващите на трапезата не забелязват дори, когато ги мачкат при наместването си върху столовете – обичайно движение на удоволствие от храненето. А ще са народ, строител на историята си, строители на България, за които би разказал един Симеон Радев. Първом ще отстранят пируващите от първенството им не само на трапезата, но и от челното място, на което се бяха самонастанили в най-първия закон. Така ще отворят пътя за историята, по който вече се показваха оживелите от лагерите, а от нея- убитите и недоживелите. Мъртвите отваряха широко очите на живите и през тях минаваше светлината от ореолите на Яна Язова и Людмила Славова. Жените, влезли като мъченици в историята, излизаха сега от нея като светилници. Осветиха пътя на събудилите се. Историята на посечените разсичаше като с брадва леда на замръзналото море вътре в българите. Така бе се изразил Кафка за смисъла на книгите, а значи и на историята. Изтръгнати от леда на безразличието, хората заприиждаха по осветения път към Народното събрание.   В ранния следобед на 14-и декември 1989г. леденостуденият площад събираше народа . Сградата на Народното събрание отделяше двете събрания - едното вън на студа, а другото вътре на топло. Така беше вече 45 години. Първенството на самозванците беше злото. То трябваше да се отстрани от корена му- основния закон. Затова се бе събрало събранието отвън- със страстното си желание да отмахне първата и най-важна причина, заради която цяла България е захлупена като в затвор. Изтръгваха го с вик „Долу член 1!“ - и желанието, толкова горещо, се материализираше за миг в бяло облаче от пара. Горещината на желанието им щеше да отмести похлупака. „Бог дава орехите, но той не ги чупи.“- така е, мъдрецо Кафка- Бог ни даде този момент и ще изтръгнем от него ядката му, каквото и да ни струва това. Предвкусват сладостта й. Тя ще е като сладостта от изтръгването от страха. Бяха пропаднали в него толково дълбоко, толкова по-голяма ще е славата от повдигането. Вдигнали главите си, сега ще махнат от тях и самозванците заедно с първия им член. „Констититуция без чл. 1“- думите от белите листове като току-що започната нова конституция пробиваха леда на мъглата. Настъпващата тъмнина я разсея и открои първите страници на първия закон, който народът на площада вече пишеше сам по своя воля с едри букви. Звездите осветиха закона, започнат в звездния миг на 14 декември. Мигът бе голям, колкото бе голямо събранието на народа отвън и събраното вътре в душата му. Там в нея бе написан новият закон, забраняващ първия член и първенството на първенците. Оставаше само да го подпечатат в сградата, за да стане история и най-сетне да се отгърне страницата й. Затова народът напираше да влезе в нея. Затова никакви танкове не можеха да го спрат. Ни за миг не се поколеба от „По-добре танкoвете да дойдат.“ Не се уплаши и за децата си, които бе понесъл на раменете си. Не куршумите, веригите са страшни. Още по-страшно ще е да ги сложат заради страх на децата си. „Нека стрелят! Долу чл.1!“ Настояваха да го отменят веднага, незабавно. Героизмът е в постоянството. Благородството да са свободни, бе изригнало от тях  не като пристъп, биха го приели и като ореол. Те вече не бяха обикновени хора. Те бяха станали герои.    Но други „герои“ , с мегафони, се бяха качили на балкона тайно изотзад , като из засада. Не дъжд от куршуми от онези с танковете отпред, а мъгла от думи за мирна революция от засадата изотзад се спусна върху мирния народ ни в клин, ни в ръкав. Та нали не народът отвън имаше танковете и властта над тях вече 45 години. Другите вътре заплашваха мира, уплашени от мирната революция.   Мъглата скри истината, угаси звездите, спря мига, изми ореолите. „Героят е не по-храбър от обикновения човек, но е храбър пет минути по-дълго.“ Само още пет минути героизъм- кратки като самата мисъл на Емерсон - и те нямаше през следващите десетилетия отново да са хлебарките-герои, търпеливо понасящи омразата да са търпяни долу под трапезета. Останалите предпочетоха да не са хлебарки, били те и герои, и напуснаха България.  

30.12.2012г.
гр. Пловдив  
Художник на портретите на Яна Язова и Людмила Славова: Марлена Юрукова



Яна Язова



Людмила Славова 

Колко души се побраха около царя и коня му? Народът? КОЙ И КАК ГИ СЪБРА ТИЯ ХОРА? СДС още го няма, и после на първите си заседания си говорят ня "другарю" (по спомени на Стефан Савов). Американци ги светват, че вече няма да има другари. После еуфорията на ТЪЛПАТА, изненадала пияницятя Петър Младенов...
После
"партия синя
от бяс умре,
бесът й
НЕ !

Много ми хареса въпросът Ви. Кой и как ги събра тия хора? Няма кой да ги събере освен ...Няма СДС, има само БКП с ръководната му роля, има и танкове, има и опит от смазване на антикомунистически народни спонтанни движения ( селски бунтове в България и горянско движение след Девети септември, Унгария-1956г, Чехословакия 1968г). Народ. Осъзнат. Знаещ къде е злото - в бесовския член номер 1 за ръководната роля на БКП. Не тълпа. Там бе главно интелигенцията на София. Имаше много инженери - мои колеги от институтите по електроника. Като питате така и като си отговаряте сам, че е нямало някаква организация зад митинга, вие поставате на фокус основната идея на есето- спомен и размисъл за героизма, за което Ви благодаря. Събра ги оживялата душа, почуствала полъха на оживялото време- " Времето в нас и ние- във времето". И когато хората от мъртви ( каквито бяхме при социализма, погребани от диктата, насилието , блюдолизството, превилегиите, демагогията и затворничеснвото в комунистеския лагер) станат живи, в тях се събужда не сомо разумът, но и мъжеството- готовността за героизъм.
А инак къде са бесовете, знаем от Новия завет. Те са там, където не живее Христос. И тези бесове, отказали се от Христа , Достоевски е описал в романа си "Бесове" като убийците- предшественици на болшевиките от 1917г.

И тези бесове до ден днешен беснеят в комунистите, защото те отричат Христос и няма кой да им помогне и я няма за тях Божията благодат на покаянието и смирението , за да се отърват от бесовете си.
С краткото си стихче всъщност потвърждавате горните твърдения, защото то е "Крадецът вика, дръжте крадеца" и не може крадецът да спре да вика заради беса в него.