Пред кръста
от Кристин Юрукова   

В яслата приличах на жертвен агнец,   майчината кръв бързо попиваше   по острото режещо злато на сламките.   Под бликащата звезда   всички вече ме чакаха,   Ирод, книжниците и фарисеите   грешниците и страдащите,   апостолите и стражите.   Идвах да вплета дихание в тяхното,   да се гмуркам в ушите им и ги издигам.   И така — без да си поемам за миг въздух.   Копнежът ми прониза отнапред изрисуваните сцени —        благовещението и непорочното зачатие,   избиването на младенците и кръщението,   чудесата и апостолските деяния.   Но само ги освети. Нищо в тях не се промени:   все така ангелът летеше с неизменната вест,   не се свършваха главите под ножа,   грешниците, свити като неродени деца,   отглеждаха греха си, а на Голгота   кръстът събираше залезните лъчи   в раздиращ блясък. Нещата   се подреждаха без мене.   И всяко мое деяние бе предварително решено,   всяко мое деяние бе дума от пророчествата.   Пратен бях да бдя над вечността   и да нямам дял от мига.       Картините се създаваха и разпадаха,   минавах през тях и никоя не ме задържаше,   течах по определеното ми русло   без сгромолясвания в бездните   и без подземните мъки на криволичещата струйка.       Хората разповиваха пелената   още на първия ми писък,   търсеха да ме познаят кой съм.   Не съм ли Синът — Изпълнител на висшата воля.   За мое добро Йосиф не питаше за бащинство —   да не развали предреченото.   Майка вместо с песни ме приласкаваше   с разказите на пророците —   дълбаеше в паметта ми следите,   по които да крача, за да нямам право на своя стъпка.   Детството ми ме опръска със смях   единствено в Египет.   В Писанието не е казан ред за живота ми там.   И аз можех да расна незабелязано   и свободно като стръкчето трева.       Дойде време и черупката на мисията ми   отново ме прибра, послушен като вода,   заех формата й.   Макар че градът Назарет не бе отрадно място   и ако ме питаха, никога не бих напуснал   Египет заради него.   Но притежаването на желания бе излишество,   което се налагаше да крия.   Щом се кръстих, тутакси   небесата се отвориха и бях разпознат:   „Този е възлюбеният ми Син,   в когото е моето благоволение“.   От този момент не принадлежах   на себе си, а на тълпите.   Усмивките и плачовете на живите   не бяха цветните пеперуди на сърдечността,   допърхали до мене, а мрежи за лов,   хвърлени отгоре ми — изпитание за мисията ми.   Те ме пресрещнаха, за да ми напомнят ролята, аз играех с пригвоздено лице   сред напращялата от сокове нива.   Всяко стъбло ми препречваше пространството:   „Ти си заради мене тук“. „И заради мене.“   Никога на собствено основание.   И плачеха в нозете ми, и не знаеха,   че са щастливи — можеха да се променят,   да изливат в пещта на постелите си нова плът.       Стенех: „Човешкият Син   няма къде глава да подслони“.   Измолваха прошката както детето млякото   и хукваха пак да се въргалят в уличната прах   ведно с другите деца,   с кучетата и слънчевите трошици.   Усещах се като камък, който не помръдва.   Да можех да се отместя и да надзърна —   не бях ли смачкал най-главното от себе си.       Понеже вярвах в собственото си битие —   сянка, хвърлена от някой горе —   исках, страстно и заплашително исках   от другите да повярват. Тяхната вяра   щеше да е единственото доказателство, че ме има.   Те с охота ме обграждаха,   острите им лакти и плътни гърбове   зидаха стените на прохода,   през който се провирах.   Тези лица, които дори не помнех,   щяха ли да ми върнат обратно   собствения ми образ?   Кънтях — камък — в центъра на човешкото гъмжило   и всяка негова вълна откъсваше от мене звук.   Дори да не знаеха нищо за Спасителя   пак щях да им говоря същото,   защото искаха да го чуят. А което не можех   да изразя с думи, го чертаех видимо във въздуха чрез телата им — изправях ги и ги карах да ходят,   да тичат и танцуват: вършех чудеса.       Трънен венец от погледи стягаше челото ми   и не оставах нито миг сам.   Учениците плетяха нозе   в преброените ми крачки и чакаха   поука от страдалчеството. Отвръщах им с притчи —   в неяснотата има простор   и за булото на надеждата.       Макар и да станех някога хилядолетно божество,   сега бях млад. А младостта не чака възкресения.   Вижте ме как нахлувам в Йерусалим —   пакостлив като хлапе,   забравил избраничеството си,   яздещ в крив танц ослицата. Ето ме и в храма —   трещя и руша, мятам се   под плющящия бич на кръвта ми.   И осъмвам с кой да е до мене,   бил той бирник, грешник или фарисей.   Всеки от тях си имаше истина,   трябваше само време и топъл прилив на вино,   за да изплуват отломките и от дъното   и се съединят в ушите ми.   Когато се държах с хората като с равни   и се опитвах да ги разбера, те ме презираха.   Вдигаха възмутени ръце и думи,   блъскаха ме в гърдите — да не се сближим,   да зее пропаст между човека и Спасителя му:   „Дойде човешкият Син, който яде и пие“,   „Ето човек лаком и винопиец,   приятел на бирниците и грешниците!“.       Как ли е потрепервал от хулите им Онзи,   който ме бе пратил? Дали не своеволничих,   за да го уязвя, него всезнаещия,   вездесъщия Разпоредител?   Навъртяха се сцените, радостта я няма,   свършекът е близо. Приготвен е   предателят, съдът и кръста. Помазвам се   с утехата на горделивците,   които нищо си нямат освен име.   Утехата, че съм единствен: „Пазете се от Лъже-Христос!“.       „А ако не е предреченият и не възкръсне? —   киска се тълпата. — Тогава измамата ще е пълна.“  
Край  
От стихосбирката " Плът от плътта", 2005 г.  

Цялата стихосбирка тук:

https://chitanka.info/book/9889-plyt-ot-plytta

Илюстрация- стенописи на Кристин и Марлена Юрукова от 
църквата "Архангел Михаил"- с.Равногор