Кристин Юрукова (14.01.1956-12.07.2019)

Възпоменание или Продължението

  "Човекът живее не в тялото си, а в делата си."
Антоан Сент Дьо Екзюпери  

" Няма раждане, няма смърт, има продължение."  
Тич Нат Хан, дзен будистки монах, поет, деец за мир и справедливост и духовен учител  

Продължението на Кристин  Юрукова освен в дъщеря й, многобройните й вдъхновени от нея  ученици и благодарни помнещи я с добро клиенти, на които като юрист е помогнала, е и в творчеството й- проза, поезия, статии и картини. Животът й , докато тя бе видима сред нас, бе посветен на това продължение- отвъд привидните граници на отделното битие ( защото според споменатия монах човек има освен физическо тяло още 7 други тела, сред които е и тялото на неговия народ и тялото на делата му, както е смятал и Екзюпери). Кристин работи неуморно ден след ден, за да има продължение не за себе си, а за другите, най- вече за българския народ, който бе център на творчеството й, както е при всеки голям български писател ( Вазов, Талев, Фани Попова- Мутафова, Яна Язова , Змей Горянин, Атанас Липчев, Йордан Вълчев,  споменавайки сама малка част ). В творчеството й самият български народ намира продължението си като се вглежда в миналото си, в което се вижда истински такъв  , какъвто е, за да бъде изпълнен с надеждата, че пак ще бъде такъв- жизнен, честен, борбен, вярващ в благородното си битие. " В Деня на вси надежди", неиздаденият все още епичен роман на Кристин Юрукова, обхващащ миналото на народа ни от Илинденското въстатие до годините след Девети септемврид,  дава на българина точна тази възможност да разбере себе си като продължение и надежда на един жизнен, трудолюбив, жизнерадостен,  вярващ , духовно издигнат народ. Ето началото на романа, за да се убедите сами в това и се изпълните и вие с надежда в Деня на вси надежди, който е всеки един ден в битието на всеки от нас и на народа.

Марлена Юрукова 

 

В ДЕНЯ НА ВСИ НАДЕЖДИ

РОМАН ( откъс)

КРИСТИН ЮРУКОВА

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

“ТАЙНСТВЕН ГОВОР В ТИХО ШУМОЛЕНИЕ”

Ako някой в този късен септемврийски ден свиеше към градчето К. в Западна Тракия, екзархийски център, пункт на ВМОРО, притежател на сума ти училища и на няколко църкви, на едната не се помнеше времето на строежа, говореше се, че в нея се мярка сянката на български цар от онова българско време, за което беше писал Паисий и Боргезе преди него , непременно щеше да научи за събирането на момите в дворищата на хаджи Нашо, събитие, което се чакаше с жар най-вече от селяните в това полуградче-полусело, което разчиташе най-вече на надипленото злато на тютюна си, макар че и житото му, и кожухарството му бяха прочути, а повечето тютюн зрееше по нивите на Нашо чорбаджи и пак неговите кервани извличаха местното имане и го стоварваха в нозете на виенските кокони.

Кръглите като пендари сенки на трепетликите, тополите и овошките трепкат по полетия сякаш с щедри менци светлина двор, декар ли е, пет ли ще е, кой ще го мери, върху белите гушки, белите и тъмночервени шамии на наведените момини главици, по чистите гладки като камъчетата в реката чела, по веселите нослета и огладените ресници, задържат се по издутите като стомни пазви, валят по ивиците на престилките, в които святкат златните рибки на истински пендари, пухкавите гълъбици на девичите ръце диплят не тютюн, а златото, което той е донесъл на чорбаджията, увиват жълтиците с хартия и ги правят на фишеци, на дървения чердак, тежък от дървени везби и решетки, примижава от слънцето и от шарената гледка немлад късокрак човек, настанен като в полог между атлазени възглавници с изрисувани с игла в ярко зелено, жълто, червено жар птици и райски цветя, те са натъпкани със слама, та прошумяват при всяко нетърпеливо движение на несвикналото му на стоене тяло, докато собственикът му го налива с гъсто като шарлан вино, то се разнежва от уханието на девойките и в мислите си пущеливецът целува всяка по устата, ей тъй на, годините минават, мераците остават. Четири жени беше погребал, седем сина му се бяха родили, от тях живи и здрави бяха останали четири, ако нещо му идеше отръки, то беше челяд и имане да завъжда, топлината на гнездото му никога не угасна, напуснеше ли го невестата му без време, нова прекрачваше прага, че къща без жена - огън да я гори, а жените и децата си така възпита, че да няма значение коя е рождената им майка, мащехите не бяха мащехи, а други майки, по същия майчин начин обречени на децата си, наскоро се спомина последната, щастлива да види синовете им пораснали, твърде кротка и притеснителна за буйния си властен мъж, а той кроеше ново задомяване, но момчетата му бяха големички, та нищо не го подбутваше да бърза.

Момчетата не бяха на двора, май се срамуваха от тертипите на баща си, но пък сигурно попоглеждаха през високо сложените прозорци на Нашовите сараи, строени и достроявани все от камък след всяко ново дете или жена, станеше ли нещо хубаво във фамилията му, той се юрваше да строи и пристроява, сякаш с новите стаи да примами новото щастие вътре, къщите му повече приличаха на старите турски чифлици от време оно с каменните си крепости с малки прозорци чак под стрехите, с наблюдателна кула в кюшето, с вити зидове, обгръщащи огромна площ, заета с конюшни, плевни, герани,на ръст докъм средата на тополите, обрамчили владенията му отвън, след защитата на камъка втори вал от дървеса, между камъните имаше дупки за бойници. Както всички чифлици из Македония и Тракия и той си имаше хранени хора, пазачи на владенията му, които живееха в пристройките в двора, но за разлика от другаде те бяха като част от фамилията му, а къщите му имаха нужда от вардене, не само защото бяха украсени с коли халища и козяци, с виенски ламби и мебели, инкрустирани с морски седеф, но и защото бяха на края на селището, откъдето почваше полето, неговото поле, докато поглед стигаше, все негово, а пък и селата нататък пак бяха върху негова земя, беше я продал на бежанци от Македония, да се живи и здрави, хем беше сторил хаир, хем беше си осигурил верни ратаи за нивите, които сламка няма да ти откраднат, а за твоето ще се грижат като за свое. Най-верният от пазачите му беше турчинът Юсеин, него пращаше да наглежда най-отдалечените къшли, той отговаряше за несметните му стада, млад човек беше, а освен работа друго сякаш нетърсеше. “Благостта и милостта е сред горите – казваше – де хората да я имаха.” и предпочиташе хилядо пъти да е сред тях, а не сред хората, от платата си и риза не си купуваше да подмени съдраната, платата си до грош къташе – “Ще потрябва, чорбаджи, аз един ден искам не да съм чорбаджия, това не, това не го мога, но с нещо свое да се сдобия – да, тогава само на мене си ще разчитам, а и пък ще разбера какво мога.”

Свива и размахва крилата на овчарското си джубе Юсеин сред извиращите Нашови стада, овните препускат с неговите чанове, които изчуква без нито един шев, говори се, че мляко направо от виметата им цока, та е ваклест, бял и розов, чановете се обаждат от всичките посоки на света и чертаят разширяващите се граници на владенията на Нашо чорбаджи. Овчарската му тояга пуска филизи и цъфти, това всеки го е виждал от надничарите, та затова покорно го следват и не смеят там, където е той, да вземат от господарското за себе си. Това за тоягата е ясно – той комай по дърветата е расъл, кръгъл сирак, “Мене орел ме отгледа – казваше, - седя си горе в клоните, свирукам, подражавам на коса, пък понякога и на славея, а орелът ми носи мръвката в устата, хората не искаха да имат с мене имане-даване и така е по-добре, може да се каже, че съм клонче от дървото, на която висях със свирукаща уста, колко неща от него научих – да растя все нагоре, но и да се превивам при буря, и винаги да зная как да стигна светлината, да не мижам срещу и, да си я пия все едно е винце, там се сгодих със звездиците и хич и не ми се слизаше, но в един момент узнах за жалост, че не съм дърво. – Багри от есенна шума се разпалват в очите му. – Де да бях дърво, ще се храня от пръстта, няма нужда ръка да протягам, а и дърветата нито знаят да бият, нито да убиват. От мене толкоз.” Юсеин винаги завършваше речите си с това негово – “От мене толкоз” и повече нито някой можеше да го накара да си отвори устата, нито да промени и на грам това, което е казал. И в друго беше голям инат главният управител на Нашовото царство, в пестенето ,бе готов месата си да ръфа, но да не похарчи и грош от изкараното, “Не са за окайване друговерците в империята, казваше, всеки с вярата си, Бог за всички, най-жална от най-жалните е беднотията, аз, сиракът,мога да ви разкажа какъв е вкусът на зърната, попаднали в тора на добитъка и на змията, която си убил и опекъл, без да си сигурен, че не е отровна. Добър е Нашо чорбаджи, ама е чорбаджи, а аз съм ратай и то ратай, дето си знае мястото. И цената на златото – грошът днес може да стане жълтица утре.” И нямаше в цялата област овца, нестригана от него, и агне неразродено пак от неговите ръце, добавяше с много въодушевление блъскането от единия ден към трепията от следващия и беше сигурен, че забогатява.

Едно от момичетата с лице като цъфнал памук и с очи, плувнали в полусън, поклати глава, сякаш пъдейки срамежливостта си и поде песен за някакви братя, сякаш за момчетата му я нижеше на тънката игла на гласа си, колко прави бяха съгражданите му като твърдяха, че Нашо си подбира берачките по хубост и по дар за пеене, сред тях бяха и избраниците на синовете му, три сестри още едва замомяли, синовете спазваха приличие, затова ги нямаше в двора, навярно надничаха през прозорците, но не беше редно да са при момите си, когато другите ергени не бяха поканени. Нашо едва ги отърваше от най-големия им душманин - непрестанното четене, все им говореше да не пропускат младостта си, оставаше ги да чезнат с момите си в зелените проломи на реката заедно за риба и раци, да се губят по цял ден из приказното царство на близките кории, но им бе наредил да замръкват винаги в двора, нека да се галят в бягащата топлина на деня, но тъй че да са по възможност пред очите му, да ги знае къде са в тези смутни времена, а по техните земи, откакто се помни времената са все смутни.

Гледа Нашо празника на момите, дето го черпят с такава радостна възбуда и се пълни с нетърпение да притисне довечера пак до стената в тъмната кухня гъркинчето, дето беше взел отначало само да им готви, неподозирайки, че пак ще овдовява. Преди седмица го закачи, беше съвсем пресна близостта им, щипеше на езика като непрекипяло вино, то нито се дърпа, забрави дори да се засмее, веднага прилепна за него сякаш му беше неудобно колко е закопняло за мъжка ръка, гърдите му сами се вряха в шепите му, Вангели и сега беше поседнала сред момите, ако не се взреше, нямаше да забележи, че не е една от тях, отблизо оттеклото време разбира се личеше, една измита, преминала хубост, двадесетина години вече беше вдовица и навярно щеше да си остане такава, ако съдбата не беше поискала пак да забоде нож в гърба на Нашо, пак да му открадне невестата, и той да я забележи, което никак не беше лесно, тъй като Вангели гледаше да не изпъкне с нищо, хората да я подминават, за да не я и съжаляват, да мине през живота през сенчестата му страна, в която беше попаднала. Сега тя с видимо удоволствие притичва между кухненските помещения с оджаци и долапи и гостенките в двора, походката и е лека, но тялото и е превито, попрегърбено, носи пръстени кани с шептящ сок от касис и портокали, наглежда кокошките, мушнати за печене в големите пръстени легени на гювечетата сред завъркулките на лука и черните очи на сините сливи, всеки би могъл да оцени колко е тя вътрешна в тази къща и колко къщата вече не може да мине без нея, то и момчетата му вече са го усетили, та я оставят вече без свян да им мери фланелките, които им плете.

Вангели готвеше мазничко, всичкото със зехтин, лютичко, имаше си готови опечени люти чушлета за гостбите, само с копринените буби хич я нямаше, все не можеше да им насмогне с яденето. – “То, аслъ, ако остане на тебе, от глад ще ги умориш” – мърмореше Нашо, искрено засегнат, той буните си ги обичаше дълбоко, че красота създаваха. Иначе тя се изтрепваше от бъхтене и тъй беше редно, тя си беше слугиня, пък и жена да му станеше, друго не я чакаше, чорбаджията винаги бе държал жените му да не стоят с ръце под престилките и с немлъкващи уста по седенките, бе винаги строг с тях и бе им доставял достатъчно рабаота, той ги “оякчаваше”, както обучаваше конете си на издръжливост, чорбаджийките му вършееха и жънеха наравно с ратайкините и месеха по стотици хлябове, които печаха на връшник. Да бъде ред и чистота де що имот имаше, бе върховната му повеля, нищо че сам газеше с кални ботуши или цървули по килимите, докарани от Виената, връщайки се направо от нивите. Едно нещо да не беше наред, той хвърляше и късаше, а жените трябваше да стоят прави с наведени очи, такива ги сънуваше и когато вече се бяхйа преселили при дядо Господ – с наведени очи, я, те бяха толкова виновни пред Нашовия род, че нямаше как да изкупят греха си, че бяха оставили собите му празни, както добитъците му имаха най-големият приплод, така и той трябваше да остави голяма челяд, не някакви си четири човечета.

Преди върху софрите на двора под къдравия асмалък да се появят изригващите пара манджи, Нашо се изправя, поразтъпква схваналите си крачка и засмян до уши обхожда девичия рой, всяка ще му се отчете колко парчета има във фишека, пък той ще измъкне един мазен, та лъскав пендар и ще го пусне в скута и - за чеиз, чорбаджията няма да се откаже да щипне и пламналата моминска бузка, сякаш си отчупва късче от погачата на младостта, бузите на Гълъовите момичета, избраничките на синовете му са най-гъсто вапцани с руменина, защото той знае за кого събират чеиз, усеща и страха им, който иде от тях на талази на талази, да не каже той един ден "не" на най-свидните им планове, момичетата нямат представа колко Нашо държи на свободата, на решението по своя воля, най-първом пък за синовете си.

Колкото беше иначе властен, толкова на децата си нищо не налагаше, гледаше им сеира още от малки - докъде ще им стигне бесът, докъде - мързелът, изчакваше ги все сами да си се освестят, и досега не можеше да се оплаче, казваше си - аз им предлагам трапезата, която мога да им осигуря, те да избират, а то изборът им беше и на четиримата все към учението, какво по-хубаво от това, баща им беше училищен и църковен настоятел, чичовците им бяха професори в София, единият беше лекар чак в Кайро, иначе бащата знаеше горе-долу само да чете, "ама пък по нашему" - имаше предвид с българските букви, "То моята наука е тази" - сочеше той нивята и хергелетата си.

Пред очите му в оранжевите петна на пладнето бяха розовите шепи на момите, които се изреждаха на немлъкващия нивга чучур, отвеждаха струята в белите си като разбит белтък тела, шепите загребваха вода и с разтворени пръстчета я пръскаха в лицата на дружките си, пред очите му беше и утринната роса по розите, които им бе засадил, след две годинки и рози щяха да берат, каквото засадеше, не беше само за него, но за цялото К., нали негов хляб ядяха, значи колкото по-бял и по-хубав бе, щеше да е по-добре за всички, ненаситна беше обичта Нашова към градините и нивите и към ратаите, към изполичарите и надничарите му, към цялото това население, само че надменно считаше, че то не може да се грижи за себе си, та на всичко трябва да е Нашо на топа на устата, любовта му към българското бе така обострена навярно защото знаеше колко уязвим е всеки, който бе българин в чуждата империя.

Нашо вече беше намислил в коя част от двора ще дигне къщите за синовете, поне те да се множат като хората, да нямат неговата участ. Нямаше той женска челяд, та те нямаше да имат и на кого да наплащат, когато той един ден се спомине. В тези земи българите спазваха неотклонно обичая от време оно имуществото да се наследява от момчетата, а на момичетата да се дава по някой фишек с жълтици. Нямаше се за щастлив човек Нашо, и на най-големия бедняк жените раждаха през година, та на неговата възраст другите имаха по десетина-дванадесет деца, че и повече, а неговите жени що сториха, цвъкнаха по едно-едничко дете се оттеглиха в небето да си почиват, така и баба знае, а Нашо да се чуди как ще ги гледа.

На много места беше надникнал Нашо, от Божи гроб му беше онази божигробска Йерусалимия, нея идваха да зърнат от цялата околия, та и свещичка и палеха, та божигробската одая, която бе наречена на нея, замяза на църква, “Ще я сваля – заканваше се Нашо, - живот искам аз в този дом, не свещи, целувки и галене трябва тук, похватни жени, дето да напълнят одаите с млад свят.” На Йерусалимията светиите, човеците и ангелите бяха омесени в странен мравуняк, някои сцени бяха толкова малки и столкоз много фигури, че не можеше да се разбере коя нимба за коя глава е. “Йерусалимията ми струва 2000 гроша – въздишаше уж тежко Нашо, - целият ми хаджилък за 10000 хиляди гроша, а тя само за толкова.” Народецът, който не беше виждал и 100 гроша накуп, окръгляше очи и съзираше Нашо и той да се рее някъде в небето на Йерусамлията с хилядите си грошове, но “Има и злобни хора – казваше Нашо, - на тях им дай да броят чуждите грошове, е, те пък нека се пукнат от яд.” За да се “пукнат таквиз люде окръм гърба” бяха и чохените му облекла и кожите от сибирска лисица и кожените петербургски ботуши, с тях се гласеше по празници, ако ще и най-жежко лято да е – “Не приличам ли на капитенин” – святкаше с катарамите им и гледаше да държи дебелото си късокрако тяло на коня изправено както подобава на един такъв капитенин от победоносна войска. “С камили достигнах Божи гроб – фукаше се чорбаджийството му, - само камили можеха да извлекат чеиза, дето бях приготвил дар за църквата там, 100 жени 100 дена тъкаха, плетоха и бродираха, - обаче там какво да видя – има си православна църква, ама всичко по гръцки, сякаш Светите братя не са живели и нищо не са сторили. Грабна ме едно дяконче, задърпа ме за ръката – “Ела, да ти покажа къде е бил българският параклис.” Значи, и там си е имало нашенска църква, ама като всичко друго, и тя се игубила, само че губи ли се нещо, дето е построено за вечно, не, то го няма, само когато го събориш, занчи и на нея някой и бе видял сметката. Което не значи, че няма отново да си я вдигнем, ако трябва пари ще съберем и целия хълм ще купим, български чорбаджии вече даде дядо Господ, не е като едно време всичките да измекярстваме.” За

камилите Нашо си бе имал яхъри – “Още от дедо ми”, мед му капеше от устата, когато споменуваше предците си, “Той с тях е въртял търговията със Сирия и Египет, ама аз нали съм вече обеднял – къде ще се меря с него – само с пшо един склад в Александрия и Кайро останах, та за какво са ми на мене камили, не съм вече такъв паша като него.” Всъщност Нашо се бе отказал от камилите, когато го натириха за едното нищо на заточение в Мала Азия. Играха с едно бейче карти, бейчето се опита, горкото, да мами, и Нашо, какъвто си беше гневлив на младини, изкара мигом закривената кама от пояса и заби бейската беличка ръчичка за дървената маса, прикова я значи и търти дома да се крие, а дома вече го чакаха низами, та се наложи чорбаджийският син да премете пустините до наполеоновата крепост Сен Жан Д,Арк в Сирия с веригите си. Нали си беше Нашо тогава късметлия, успя по целия път да запази жълтицата в устата си, която бе лапнал за зор-заман от бюфета, когато го запряха вкъщи. “Идвам- беше рекъл на низамите – и се бе навел над поличката, бе отместил едно опушено гърне и просто бе налапал жълтицата, която преди час бе пъхнал там за нова игра на карти. Когато се намери в Наполеоновата крепост, само я изплю в дланта на един билюкбашия, който веднага му отвори една от портите: “Сега ще узнаеш правилно ли си се молил на твоя Бог. Ако оцелееш, значи той много, ама мно-ого те обича.” А Нашо взе, че оцеля и каквото и да му се случваше после, все си викаше – “Обаче мене Бог много си ме обича.” Много беше щъкал хаджи Нашо насам-натам, но най-много ценеше “ходенето по църковните му работи”, той се имаше за голяма обществена сила – “Ами как иначе – от вълнение се задавяше, - Тейко ми е другарувал с Райко Жинзифов, че и с Миладиновите синове. Заради Еказрхията отначало той недолюбваше, ама никак Организацията, додето едно даскалче не му бе доверило: “Що да се лъжем, бре, хаджи Нашо, ами ако Организацията не рекне на поповете – този тук ще е даскал, той не получава и назначение.”

Нашо си имаше “пусак тескереси за 3 пушки, децата му на десет годинки получиха по пищовче и обучение в стрелба. Е, за грамадата за оръжия в маазите си разрешение нямаше, но пък маазите бяха с височина поне колкото частта от сградата, която стърчеше над земята, а той притежаваше цялаармия вардачи от албанци, която му беше вярна до смърт, понеже в един момент всеки от тази армия бе спасен от вендетата от нашовите покои. По целия Арнаулък се носеше вестта, че Нашо чорбаджи приема бегълци от вендетата, е, това носеше и големи бели на Нашо – веднъж гърци с факли запалиха овошките му, друг път албанци отвлекоха моми на конете си, но Нашовата ненавист към мъстта не преставаше. То си имаше крушка опашка, разбира се, - някога той беше хвърлил на коня си една албанка, това щеше да е най-първата му булка, тялото и като лък се бе чупнало върху седлото, прелестите и се тресяха от галопа на животинчето, едва се сдържаше да не я сръфа още на коня, а тя, каква стана – албанката се оказа чиста вещюица, успя да насъска собствените му кучета срещу него, та го изпоядоха, в туй време тя търти да бяга и после се наложи Нашо да води истинска война от една от кулите си срещу несметната рода на албанката, нейсе, устоя им, а тъкмо от кулата той зърна първом и бъдещата си жена – беше дошла да продава яйца от някакво миячко село, престилката и беше тежка като топуз, това щеше по-после винаги да го удивлява, когато я събличаше, цял час трябваше да се срешат ресните на престилката, оранжевата и везба не бе оставила педя свободно място, само по края имаше тъмно червено, та оранжевото още по-ярко грееше, пафтите и бяха като издуто кубе на църква, тънката и шийка и се виреше като на пуяче от дебелата две педи сърмена везба на сукмана, главата и гледаше надменно, някак орлово, сякаш претоварената и от хубости носия и даваше някакви права на царкиня. Тъкмо като царкиня скоро се настани в къщата му, нищо че освен няколко кокошки, баща и нищо нямаше, тя знаеше кое как да се прави – както при мияците и от любов Нашо и се подчиняваше за всичко, само че като му роди Йордан, тя потъна в същия червен огън какъвто беше по огромната и престилка – този път червеното беше от кръвта и, която изтече след раждането пред очите му и нямаше никакво значение, че в несвяст Нашо барабанеше с юмруци по главата на гръцкото докторче, никой не можа цял живот да го убеди, че той не зорлен я е уморил, за да се пречупи Нашо веднъж завинаги и повече радост да не узнае.

Не беше доволен от богатството си Нашо, все казваше: “И какъв чорбаджи съм аз! Богаташи са били дядовците ми и техните дядовци, на няколко села имотът е бил техен, затова са можели да подаряват по стотици декари на манастирите или на селянията, та нови български села да никнат. Водениците да не са направени от мене случайно или пък може би кулите и зидовете, дето са като охридските, или пък плевните и яхърите. Нищо човек съм пред тях, мравка, е, завъртях една търговийка с рязан тютюн, а и от бубарство и житарство хабер имам, но не мога с тях да се меря, струпах няколко склада да има къде да си изкарва хляба народа и толкоз, това е капка в морето, а те са били морето с всичките капки.” Нашо наистина бе един от първите, дето наблегнаха на бубарството, “От мерак за хубавото го правя – казваше, - не заради парата, от едни буби ще изкараш нещо, та няма кой да види, но пък облекох ли цялото Беломорие в свила, облекох го.” Вярно беше, облече го, дори на селяните одърите бяха покрити с копринен кенар, а ризите от чеиза на момите бяха и те само от меденеещ в жълто златист кенар. Все му се струваха малко черничевите градини, та садеше нови и нови, “Хаджи Нашо съвсем полудя, за едните буби ще изкорени и градините, няма ли кой да го спре.”