Душата ми, сиротна като скръбна чайка,
коя лети над океанските вълни –
душата ми сираче е без дом, без майка,
навикнало с тегла, със бури и беди!…

И таз душа-сирак оазис е в пустиня,
подслон и хлад що дава пътнику през зной;
душата ми на бога светла е светиня:
през мен, чрез мен на хората говори той!

Душата ми е църква, църква е на правда –
чертог на правда е, потънала в неправда, –
чертог на истина, незнайна в тоя свет!

И както китен парк с най-хубави цветя
обрасъл е през май – такава е и тя –