Опит за съпротива

разказ на документална основа от Кристин Юрукова

(Разказът е публикуван за пръв път във вестник "Демокрация" на 20.09.2001г. Сега се публикува за втори път.)

В дневниците си от времето на болшевишката революция Иван Бунин нарича тези дни на хаос "окаяни дни", в които никой не знае точно какво става, в които слуховете превземат общественото пространство и нашепват своите отговори на страха. Дните непосредствено около Девети септември 1944г. са също такива окаяни дни за България, в които ужасът от болшевишка окупация вцепенява армия и народ и блокира всяка мисъл за съпротива. Сякаш се повтарят събитията от Батак 1876г., само че този път цялото население се нарежда с наведени глави пред дръвника и чака какво ще отсъди волята на завоевателя. Според слуховете ту България щяла да бъде подарена от англичаните на гърците, ту цветнокожи американци щели да я разорят, ту болшевики щели и тук да продължат да чертаят кървавата следа, започнала от Сибир.

И все пак сред всебългарското малодушие в тези дни имало е и индивидуални спонтанни прояви на съпротива, при които е надделявала вярата в свободата и демокрацията. Една от тези трогателни с идеализма си акции е тази на фелдфебел-школника Илия Божидаров Здравков (роден през 1923г. в Пловдив) , Петър Драндийски от София, Петър Димитров Турдоглу (роден през 1924 в Пловдив) и Ради Георгиев Радев (роден през 1919г. в Перущица).

На 8.09. след опит да убедят командира на батареята, разквартирувана в с. Бяга от общовойсковия моторен артилерийски полк Пловдив, за общо действие срещу настъпващия окупатор четиримата потеглят с джипа на командира, зареден с провизии и оръжие, към Кавала. Мотивът им е най-кратко изразен от Илия Здравков при сбогуването му предишния ден с баща му- известния с неподкупността си бивш кмет на Пловдив Божидар Здравков:"За честта на България!" Верни на воймишката си клетва, те са взели решение да не се предадат без бой в ръцете на чуждия завоевател. До ушите им е стигнал окрилящият слух, че някъде в Беломорието сред нашата армия там се организира военен контраудар. Не след дълго обаче истината се изпречва като каменна стена пред тях, разбивайки надеждите им за достоен отпор. В Кавала всичко е спокойно както по целия общобългарски фронт-  окупацията е предрешена от загубената воля за съпротива. Естествено при тази ситуация у четиримата възниква мисълта за бягство. Решават да се прехвърлят през Дедеагач в Турция, нищо не е в състояния да ги помири с опасността: "Ще дойдат болшевиците и ще ни поведат по долни гащи към Сибир." В Дедеагач джипът им се появява с червено знаменце, сложено от тях предвидливо, с цел да бъде заблудена новата власт, че те са нейни пратеници. Защото положението в Дедеагач вече е част от разгръщащата се с черните краски на насилието българска трагедия. Новата ОФ власт арестува офицерите от частите ни там, които са жестоко малтретирани. По-късно един офицер, свидетел на насилията в Дедеагач, споделя  с майката на Илия Здравков Стела Здравкова, че би трябвало да е щастлива, че не е видяла сина си пребит и хвърлен като куче на улицата, както толкова много в Дедеагач непосредствено след 9 -и септември. Илия Здравков и другарите му се представят за хора на новата власт, които имат за задача да установят войнишки комитети и на остров Самотраки. На 15.09.1944г. те наемат лодка. В открито море те нареждат на моряка да я насочи към турския бряг. Те се предават на турската охрана, но и бягството им се оказва несъвместимо с мотива, който ги води "За честта на България!". Турските военни им предлагат убежище срещу изпълнението на шпионска дейност срещу България. Отказвайки, те автоматично губят и възможността за убежище. Турците им предлагат абсурден изход- да бъдат  изоставени в неутралната зона. И наистина четиримата ведно с моряка лодкар са заведени на един самотен остров в устието на река Марица, на който ги чака гладна смърт. Войниците освобождават моряка водени от рицарското схващане, че нямат право насилствено да го карат да приеме съдбата, която са си избрали. Те вземат решение за освобождението му, въпреки че са наясно с реалната опасност да бъдат издадени, както и става. След завръщането си той съобщава на войнишкия комитет на ОФ властта в Дедеагач местоположението им. Веднага са арестувани и затворени при другите пленени офицери от частите в Дедеагач и околността. Някои от тези арестувани офицери свидетелстват по-късно  пред близките на бегълците за високия им дух и непреклонната им воля за съпротива до края.
Разправата с тях е типична за " безотговорните дни" непосредствено след Девети септември, които всъщност имат характер на планомерно избиване на най-изявената, родолюбива част от българското население, като първо се извършват разстрели, а сетне се "оформят присъди" за тях. Централният военен архив издава на близките удостоверение ном. 10794/12.01.1993г., в което е дадена официалната версия за гибелта им: " На 20.09. същата година са направили опит за второ бягство и са били убити и погребани в Дедеагач."
Истината е друга- нито е имало опит за бягство, нито е имало погребение, а брутално престъпно убийство без съд и присъда.
На 20 септември през нощта те са изведени от осем пияни моряци, които подигравателно им предоставят "право на избор"- " Народен съд или куршум". Знаейки какво значи правосъдие по болшевишки , четирите момчета отговарят в един глас: "Куршум".
Свидетел на храбростта и светлия им подвиг е каруцарят- мобилизираният в Шести конен полк Димитър Г.Николов от с.Марково: " На 20-и септември привечер ми наредиха да отида с каруцата край морето към с. Хили. Вързаните младежи пееха военни маршове и много добре знаеха какво ги очаква. Жал ми беше за тези хубави момчета. Мислех си:  конете бяха здрави, да ги шибна, но ...къде бихме могли да избягаме?"
Наистина къде са могли да избягат верните към род и отечество в онези дни на насилие на брат срещу брата, насилие, станало истински владетел на страната? Преди да им "теглят куршума" , пияните екзекутори им събуват обущата, за да се "облажат" и те нещо от тяхната смърт. Екзекуцията се извършва на около 3 км западно от Дедеагач и на 1 км пред с. Хили. Телата са хвърлени в празна шахта, за да няма следа от престъплението, а родолюбците да станат храна за кучетата, без гроб и без спомен за тях.
Сестрата на майката на Петър Турдоглу проявява невероятна смелост, каквато е липсвала на много от мъжете в хаоса на терора. Живееща в Кавала, уведомена от сестра си в Пловдив, тя издирва труповете дни след разстрела, индентифицира ги и ги пренася в гробището на Дедеагач, за да намерят поне покой в гроба тези, които бяха лишени от живот в родината си, за която бяха готови да жертват всичко свое.
Четирима младежи бяха готови на Девети септември да застанат с голи гърди срещу танковете на окупатора, а какво би станало, ако бяха били милион. Щяха ли да бъдат избегнати следващите 50 години болшевишка власт? Когато будим спомена на жертвите на деветосептемврийския терор, трябва да припомним и духовния им мир. Ясно трябва да се каже, че подобни екзекуции са били екзекуции срещу бъдещето на страната.
Отсичани са филизи от стари възрожденски родове, унищожавана е най-способната част на нацията. Например Петър Турдоглу е от известната фамилия на тракийски бежанци от с.Габрово, Ксантийско- Турдоглу, завършил е блестящо Френския колеж в Пловдив и се е готвел за следване. Илия Здравков е расъл сред моралните постулати на безумно честния, допринесъл толкова много за Пловдив кмет Божидар Здравков и на известната музикална педагожка, племенница на Сава Доброплодни Стела Здравкова, ръководител на едно от благотворителните дружества в града и е започнал запознаването си с правните науки, които е планувал да запише в София.
Отсичането им от ствола на майка България е част от системно провеждания геноцид върху елита на българската нация от новата болшевишка власт. Предстои не само да събудим спомена за тези, които дръзнаха да се съпротивляват срещу сякаш предопределеното за страната ни зло, но и да възстановим в сърцата си идеалите и родолюбието им.

дано не се повтаря никога повече!