ПРЕДГОВОР

Езикът на един народ е неговият глас.  Нашият народ е гласовит. Дал е глас на мислите си в едни от първите слова, които той не само е огласил, но и е записал върху камък, глина  и злато (Ситовският надпис; глинената плочка с писмени знаци от с.Долнослав, ок. 4-то хил. пр. Хр.- Пловдивски археологически музей; глинената плочка от с. Градешница, печатът от Караново, Орфеевите златни таблички и др.). Гласът на словата му е развълнувал и други народи и те са ги приели в своя език макар и да не са ги разбирали. Ето и днес чуваме този български глас във вълните на залива „Глоса” в Пелопонес. Чуваме го и в международната дума „глосар“, означаваща речник, в който се търси значението на  неизвестни чужди думи. Гласът на песните му още преди времето на първия му прочут певец- царят–жрец Орфей се е чувал надалече по цяла Тракия, Дунав,  Бяло и Черно море,  Мала Азия, Месопотамия, та чак до Индия. Днес гласовете на  потомците му като Борис Христов  се носят по света, а песента за Делю Хайдутин – по вселената.

Душата си народът изказал на глас. Възхвалявал слънцето и слънчевия си бог Сур със „Сурва, сурва година“  и се сурвал след него върху Сура Елен през сюриите от години  със сюрии свои потомци,  които кръщавал на бога- слънце с името Сирм и Сирма (промяна на „у“ в „и“),  Сурчо и Кирчо (промяна на „с“ в „к“), та до ден-днешен. Вижте името на студента на годината на България за 2013г. Та той носи слънчевото име Кирил Сурчев. Идете до  Курило (сега квартал на гр. Нови Искър), където е засвидетелствана култура от късния неолит, посетете Курилския манастир „Св. Иван Рилски“ – свети български места, носещи името на слънцето от древни времена.

Сура Бога карал колата си цяла година, карал деня (Дин/Ден) да сменя нощта и така бил наречен на санскрит (самскрит-Раковски) „динакара“ - дума , която макар и санскритска българинът разбира без „глосар“, както би разбрал не само значението, но и произхода на английската дума „car”  дори и да не е учил английски. Това е модерният вариант на старата каруца, която българинът е подкарвал, карал,  откарвал и закарвал. Той е карал и много други неща да се придвижват и осъществяват, бил е  „кара“ (kara -санскрит)- правещият, създаващият, помагащият, причиняващият, но и наказващият и заповядващият. Затова може би и едно от  най-старите български селища, а и едно от най-древните в света, се нарича Караново ( VII  хилядолетие пр.Хр.), един от първите български царе е Каран , прозвището на канасюбиги  Крум е Каран, а в народните песни се пее за девойката Саракина (промяна „к“ в „с“), която змей залюбил. А и самата господарска титла „цар“ може да идва от корена „кар“ (car, kar промяна на “к” в “ц”) както и народностното име на карите, предците на траките, а и на сарматите, а също и именената на древни градове като Сармизегетуза (столица на мизите и гетите-даки отвъд Дунава), Сардакия (античното име на българската столица София- вж. историята на йеромонах Спиридон Габровски), Карпати, Сардиния (името на италианския остров всъщност е името на слънчевия бог “Динакара”, но в обратен ред на съставящите го думи “карам” и “дин/ден”. Международната дума „кардинален”, която според специалистите произлиза от латински със значение „нещо, около което се върти друго нещо или от което зависи друго нещо” или „стълбът на небето” има първоначално значение „панта на врата”, което значение било с неизвестен произход. А той-произходът й е съвсем ясен: от корените „кар” и „ден/дин”, т.е. кардинален означава главен (слънчев, господарски, управляващ).

Оказва се, че Г.С.Раковски е прав като казва в “Ключ към българския език”, че историята на българския народ се съдържа в българския език. Дори нещо повече обяснява Раковски - народ и език значат едно и също, защото всеки българин като определя себе си казвайки “АЗ” (яз, язе, язека- на диалект) се прибавя към сънародниците си, които също са “АЗ” и всички заедно се събират в “ЯЗИК”- дума, която на старобългарски е означавала не само език (язик), но и народ. Индивидите се обединяват в народ-език, а думите се събират в един език-народ.

Обединени и едните, и другите придобиват ново качество- това на целостта и здравето, за които две състояния старите българи са знаели, че са едно и също. Затова думите целебен, целител, изцеление са свидетелство за начина, по който са лекували дедите ни. Те не са лекували окото, без да лекуват главата, главата -без да лекуват цялото тяло и тялото-без да лекуват душата.  А душата са лекували със сладостта, меда и мъдростта на добри беседи, които днес наричаме психотерапия, а предците ни са назовавали баене. Изразът „направи здрав“ на старобългарски е „сътворити цял“, а също и „оубаловати“ (балин-още една дума за лечител на старобългарски). Последният глагол ни отвежда към начина, по който е ставало сътворяването на цялото- чрез баене, защото носи смисъла на нежно успокояване,  глезене.  В съвременния български език от същия корен се е запазил глаголът „баламосвам“ (заблуждавам, подлъгвам),  който пак ни припомня „баенето“, но вече в негативен смисъл, защото с времето и „напредъка на медицината“ то е започнало да се  разглежда като „баламосване“.  

У изцеления всичко отново се е държало в едно цяло, той е бил здрав (“съдрав” на старобългарски език). А да си “съдрав” е значело още да бъдеш правдив и верен, а да си цял е значело да си неопетнен, чист и непокварен. (По същия начин английската дума “sound” означава и „здрав”, и „правилен”.) Това са били първоначалните (първобитните- Раковски) значения на думите здрав и цял в старобългарския език.

Чист, правдив и неопетнен българският език е възхвален от акад. Дмитрий Лихачов така:

"Има езици богати, разнообразни, но такъв тържествен, красив, бих казал баховски, няма! Ако можеше да се сравнява езикът с композиторите, то българският е като Бах сред композиторите."

Извисява се езикът, висок е и стърчи като Бах сред композиторите (Д.Лихачов), като върховете и планините, които е кръстил с “наперените” имена Персенк, Перелик, Пирин, Пиренеите (на баски: Pirinioak- ето ти „Пиринок”, неслучайно акад. Николай Марр казва, че баските са роднини на прабългарите), Перперек или Перперикон (окончанието “-он” е архаичен определителен член в българския език).   Перят се скалните върхове със светилища по тях на Перун- Пирин - онзи, който има силата да удря и “перва”, онзи който е бог и е пръв (“прьвъ”- старобълг., „первий”-руски) в “Перке” -страната първа във времената първи, от чието начало се е опнал конецът на историята безконечна, разказваща истината изконна за князете – канове (титлата произлиза от корена „кон”, обяснен по-долу и означаващ начало, начело). Перке е името на Тракия- всъщност открай време България-Пеласгия- като то произхожда от корена „пер”, свързан с бога Перун и прилагателните „наперен” (стърчащ, висок) и първи (най-високият, най-напереният връх се нарича „първенец”). На санскрит прилагателното pArvata  /pArvata/ означава „планински”, а съществителното parvata – височина, скала, планина, камък, облак (пак същото значение- всичко, което е високо, което е първо; многозначността на древните езици е обяснена от Николай Марр, примерно „небе” е било всичко, което е в небето- облаци, птици и т.н.).

Всяка дума в българския език може да се разглоби до съставки, всяка от които да е първична и която да има смисъл и сама за себе си, и за цялото.  Първата дума ще “покани” след себе си още много други думи. Като се тръгне от самото начало (“изъкони”, ”отъкона”- на старобълг. ез.) първичната съставка ще сложи началото (“кони”, ”кани”- на старобългарски език) на други думи като изконен, окончателен, конец, закон. От корена ще се “откинат” още много думи, както от “кров” (защита на старобългарски език) ще се откъснат “покров”, “покровител”, “съкровище”, “откровен” и вероятно “Кроват” (Кубрат).

Стоим върху съкровище със смайваща древност- нашия език. Народът с гласа си го е опазил, а той-езикът с покрова си го защитава.


***
Българският език

/на Г.С. Раковски/

 Мой като моето "аз",

На народните будители
/на сестра ми Кристин Юрукова/

Езикът български, 
гальовен като тишината,
приютява ни в край скъп
и лекува ни душата.

Българският наш език
е древен като земята
и я е осветил като
Слъцето-Динакара*.

*Динакара (слънцето на санскрит)- докарващо деня.

На хоризонта 

На хоризонта поривът преодолява 
междата между небето и земята. 
Порталът метафоричен* обединява 
любовта земна и любовта небесна. 
На хоризонта, на границата първоначална 
потомство на Хоризонта поривът създава 
в Дуранкулак-Дуранки-селището 
древно между небето Ан* и земята Ки*. 

*Ан- небето, Ки -земята от  шумерската митология     
** Думата „метафора“  освен значение на поетично средство има първоначално значение, произлизащо от двата корена:  „пор“, a оттам "поря въздуха, вълните", и „мета“- межда , между.

Даровете на езика

Разкопай езика

както се копае земята, за да даде плод.
Пресей думите 
както се пресяват златни зърна.
Умий ги от праха
и приеми даровете на езика:
от мистиката*- чистотата,
от Устина** и Юстиниан- истината,
от Равена-Равна*** - равната земя,
от Гена****- огъня на гена и жената,
от мизийките-музи- музиката- дар за душата.

* В “Ключ към българския език Г.С.Раковски обяснява произхода на думата “мистика” от българския глагол “мия”.

** Кирилската буква “u” на вид е същата като латинската буква “u”. Тази връзка не е случайна. Ако в Устина първата буква се прочете правилно, ще се види истинското име на селото- Истина. По същия начин, ако в Юстиниан, буквата се прочете “и”, ще се разбере истинското име на императора - Истинен, което е същото като рожденото му име –Управда, означаващо „онзи, който живее в правдата”.

*** В “Тайната история” на Прокопий гр. Равена е наречен Равна. Името Равна носят няколко български селища.

**** В основата на типично българските имена Гена, Гана, Гено, Ганьо и на думите „ген” , „жена” , „разгонвам”, „агне” и др. стои коренът „ген”(„гън”), от който идва думата „огън”. Това е първичният смисъл, а преносният в думите „ген” и „жена” е „огънят , който запалва живота”. В “Ключ към българския език Г.С.Раковски обяснява, че „агне” е това животно, което още не се „гони”, не се „разгонва”. 

 От същия корен е и английската дума за онова, от което излиза огън- пушката- „gun”, правилно запазила в себе си българския звук „ъ”, но неправилно употребяваща буквата ”u” за този най-често срещан звук в английския поради липса на буква „ъ” в английската азбука.

Цялата стихосбирка "Гласът на един народ" може да се прочете в self.gutenberg.org.

http://www.gutenberg.us/eBooks/WPLBN0100000400-----------by-Yurukova-Marlena-Stoyanova-Mrs-.aspx?