Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.09.2013 17:26 - Анета /в памет на майка ми/
Автор: marlena Категория: Изкуство   
Прочетен: 759 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 08.04.2017 21:15


Хора като Анета не се раждат вече. Те останаха в Старопланинските легенди на Йовков и във времето преди девети септември, когато човек можеше да бъде цялостен вътре в себе си и извън себе си като част от един неразкъсан народ, когато човек, не само по име бе свързан с дедите си, но връзката му с тях беше здравата нишка, на която се опираше и която го водеше през живота.

Анета бе кръстена на баба си Ана, попадията, която през лятото на 1877г. като малко дете бе бягала с родителите си през Балкана от турските кланета в родната й Стара Загора. И така като баба си тя бе старозагорка, бе тичала под старозагорските липи и по алеите на Аязмото и сигурно бе виждала като малка неговия създател Методи Кусевич, защото бе поела в себе си не само хубостта и уханието на липите и свежестта на тревите на Аязмото, но и възрожденската неуморимост да прави добро, с която бе известен духовникът.

Анета бе добра с добротата на всичко хубаво на този свят, близо до което всеки човек иска да бъде, за да намери радост и утеха. Няма по-хубаво от утехата- казват мъдреците, а Анета я даваше на близки и далечни, защото тя не делеше хората. „Нали е човек“- казваше тя, „Как мога да го гледам да се мъчи, дори и да ми е сторил зло.“ Затова домът й в старинния „Капан“ на Пловдив, където се бе преселило семейството й,  където тя бе завършила Девическата гимназия и се бе омъжила съвсем млада, домът, в който отглеждаше двете си дъщери, гледаше болния си мъж и изпълняваше нормите на ТПК-то, бе винаги пълен с хора- най-вече съседки, нейни приятелки и приятелки на дъщерите й. Пълна бе по-скоро кухнята- единствената стая, в която живееха, въпреки че къщата имаше още 2 стаи и един салон, защото всички гледаха да се настанят там на белия кухненски диван под прозореца до масата, на която седеше Анета, и да гледат белите й ръце как сноват и кълцат коприната, от която после щяха да се появят животинчета и цветчета, или как омесват многолистното тесто за баницата. Бе топло от фурната, в която се печеше баницата, и радостно от светлината на прозореца зад дивана и от голямото бяло лице на Анета. Чакаха баницата й и се радваха на хубостта й- две неща, по които Анета бе ненадмината. Благородно е да нахраниш човек- казват мъдреците, но истинска благодат е да те нахрани с баницата си хубавица като Анета. Майсторите на Капана -железари, обущари, кожухари, ключари и всякакви други- като чуеха токчетата й по калдъръма, излизаха да я гледат, точно така, както са гледали Йовковата Албена, защото Анета бе единствена по хубост в Пловдив. Неравните камъни, тесните й поли и тънките й глезени често я събаряха на улицата и тогава обожателите й се спускаха да вдигнат нея и куфарите й, в които бе събрала изработената надомна работа. Правеше по две норми, за да насмогне на болестта на мъжа си и нуждите на двете си деца, които често се провесваха върху куфарите от двете й страни. Контрастът между царствената й хубост и ежедневната битка за препитанието увеличаваше приликата й с героините от италианските филми на неореализма. Анета ги чувстваше близки, особено Чочарка. Виждаше в тяхната участ своята и не за да се оплаче, а за да обясни как стоят нещата, често казваше: „Знаете ли какво е да събираш заплата от стотинки?“ Операциите по изработката на копринените сувенири- лисици с кокошки, птиченца на цъфнали клончета, зайчета с всичките ушички, очички и опашки, вълци и козлета, цялата флора и фауна- бяха хиляди: насноваване на коприната върху телчета, нарязване, пресукване и след това безкрайно кълцане на копринените снопчета в синхрон с въртенето им докато се оформят телца, глави, ръце и крака, листа и цветчета. И всичките операции даваха няколко стотинки. Между тях Анета въртеше цялата къща- чистеше печката и изхвърляше сгурията, пренасяше въглищата и дървата от избата, палеше печката, готвеше, чистеше и търсеше майстори да поправят покрива, който все капеше. Майсторите идваха на драго сърце и понякога насмалко не падаха от покрива, захласнати да я гледат как шета по двора между цветята си. Майстори и не майстори идваха и без да ги бе викала. Веднъж един много стар съсед бе дошъл уж по работа и когато тя му отвори вратата, той се спусна към нея от мерак, но залитна от старост и високо кръвно и щеше да се строполи в коридора, ако тя не го бе задържала с две ръце внимателно в изправено положение и после грижовно изпратила обратно до дома му.

Да е грижовна за нея бе нещо обикновено, както обикновени бяха думите й „Обичам хубавото“. „Обичам хубавото“- и го създаваше от нищото- от едни конци и панама бродираше чудните орнаменти на тежката българска везба от всички краища на България- от Македония до Добруджа. „Обичам хубавото“ - и го набавяше за чеиз на дъщерите си с труда на среднощната си работа: дебели котленски килими, украсени с ярки шарки като възрожденски картини. „Обичам хубавото“- и му се радваше върху себе си- копринените рокли, които й шиеше с много проби най-добрата шивачка на Пловдив- добродушната арменка Тарпик. „Обичам хубавото“- говореше на цветята, с които общуваше като с живи, защото вярваше , че са живи и не обичаше да ги късат. Не обичаше букетите. Казваше: „Да откъснеш цвете е като да го убиеш.“ Не обичаше да й носят откъснати цветя- „Да не ме погребвате, че ми носите цветя“. Искаше ги живи в градината си, в която имаше всякакви от най-ранна пролет до края на ноември- от кокичетата до късните хризантеми. „Обичам хубавото“ - и го създаваше не само от нищото , но и от лошото. Имаше ли болен, денонощно се грижеше за него, докато оздравее. Така гледа мъжа си 6 месеца неподвижен на легло от тежък инфаркт толкова всеотдайно, че другите болни в голямата стая с много легла в Държавна болница се чудеха и заключаваха: „Трябва да е видяла много добро от мъжа си, за да го гледа така.“ А мъжът й казваше: „Анче, ти си светица“.“ Ех, Стояне , за един ореол, толкова мъки.“ Не искаше ореол, просто искаше доброто и хубавото.

Грижата към другия разгръщаше като талант- талант, по-важен от всички други художествени таланти, защото както е казал мъдрецът „Таланти -много, а характери -малко“. Характер Анета имаше. Когато мъжът й я заведе едва двайсетгодишна в стопанството в село Текира, свекървата я посрещна недоволна и я упрекна, че била много слабичка и с малки ръце. Как щяла тя да върши селската работа като не била дебела и яка като Мишайкова- булката от съседното стопанство, нея трябвало да вземе синът й. Свикнала да търси хубавото и само него да следва, Анета не обърна внимание на грубостта и след години разказваше случката за недружелюбното посрещане не от злопаметност, а като анекдот заради комичността й. Смешно-тъжните истории от живота й на годеница и млада булка биха събрали цял сборник разкази- по хаджи Ахиловски живи и характерни за българите от станалото вече „старо време“. Мъжът й едновременно интелигент -правист и селянин от Текира със сламена шапка на дупки и къси панталони, неразличим сред ратаите си, й обещаваше преди сватбата, че ще я вози в бяла лимузина, облечен в бял мериносов пуловер. След сватбата лимузината се превърна в конска талига, а бялото мерино- в памучна карирана риза за кърпене. Но въпреки неочакваната трансформация тънката гражданка не само не страдаше, а прекара най-хубавите години на младостта си, а и на живота си там, защото естествената селска хубост бе ненадмината като хубостта на самата Анета. Там на село всичко бе непосредствено хубаво и истинско- постната гозба на баба Нука, сготвена от едни домати само без олио, пълната с риба реката, минаваща през селото, бурния любовен живот на млади и стари и най-вече- цъфналите ябълкови градини напролет. Младата жена с тънките ръце и глезени се оказа не само нежна романтичка, която вижда селото с очите на любимия си Йовков, но и добра стопанка.

С годините грижите и работата не намаляваха. Към болния мъж се добавиха и болните родители. Към нейните грижи се добавиха тези на дъщерите й с всичките тревоги и печали на младостта. Докато накрая и тя се разболя и то от най-тежката болест. Дъщерите й бяха неутешими и пак , вместо тя да иска утеха, те пак при нея утеха търсеха за мъката си заради болестта й и чакаха тя да ги успокои, че ще се бори и оздравее. И тя се съгласяваше на всичко само и само да ги успокои. Уверяваше ги, че ще оздравее, и се оставяше да я разкарват в инвалидна количка по кабинети на високи етажи и безсмислени процедури. Само понякога се опитваше да ги откаже от устрема им да я лекуват, който й причиняваше допълнително страдания, и казваше: „Аз съм си изживяла живота. Е, живях по-дълго от мъжа си, дори и от баща си. Дали сега ще си отида или след 5 години, не е ли все едно?“ Отиде си отвъд след няколко месеца кротка, добра и красива, каквато си бе и тук.  

януари 2013г.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. stela50 - Вълнуващ разказ ... прекрасно е съчетанието
02.12.2013 13:21
от красива външност и красива душа, силен дух
и безкрайна обич ...
Поздрави !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marlena
Категория: Изкуство
Прочетен: 527222
Постинги: 385
Коментари: 306
Гласове: 3163
Календар
«  Декември, 2023  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031