звездният  миг на 14 декември  1989г.


/есе от Марлена Юрукова/

Той бе заровен в историята, а тя самата - някъде извън спрялото време. Но през есента на 1989г. историята оживя. Времето отново потегли. Хората се съживиха. В тях се събуди повикът на дедите им, пренесен от отец Паисий и страстно повтарян от съвременника им отец Храбър Марков: „Бъдете будни! Бъдете готови! Бъдете съвършени!“ И самото им същество буйно пожела да са будни, готови и съвършени. Тръпнеха от пробуждането вътре в себе си. То бе на историята на предците им, от която едва сега започваше тяхната собствена. Тя не бе съществувала само, защото не бяха я пожелали достатъчно страстно. Кафка бе прав! Те ще я създадат със страстта на вярата си! Вярата, че могат да се наредят наравно с предците си и с другите народи. Нямаше да са хлебарките, за които Радичков казваше, че пируващите на трапезата не забелязват дори, когато ги мачкат при наместването си върху столовете – обичайно движение на удоволствие от храненето. А ще са народ, строител на историята си, строители на България, за които би разказал един Симеон Радев. Първом ще отстранят пируващите от първенството им не само на трапезата, но и от челното място, на което се бяха самонастанили в най-първия закон. Така ще отворят пътя за историята, по който вече се показваха оживелите от лагерите, а от нея- убитите и недоживелите. Мъртвите отваряха широко очите на живите и през тях минаваше светлината от ореолите на Яна Язова и Людмила Славова. Жените, влезли като мъченици в историята, излизаха сега от нея като светилници. Осветиха пътя на събудилите се. Историята на посечените разсичаше като с брадва леда на замръзналото море вътре в българите. Така бе се изразил Кафка за смисъла на книгите, а значи и на историята. Изтръгнати от леда на безразличието, хората заприиждаха по осветения път към Народното събрание.

В ранния следобед на 14-и декември 1989г. леденостуденият площад събираше народа . Сградата на Народното събрание отделяше двете събрания - едното вън на студа, а другото вътре на топло. Така беше вече 45 години. Първенството на самозванците беше злото. То трябваше да се отстрани от корена му- основния закон. Затова се бе събрало събранието отвън- със страстното си желание да отмахне първата и най-важна причина, заради която цяла България е захлупена като в затвор. Изтръгваха го с вик „Долу член 1!“ - и желанието, толкова горещо, се материализираше за миг в бяло облаче от пара. Горещината на желанието им щеше да отмести похлупака. „Бог дава орехите, но той не ги чупи.“- така е, мъдрецо Кафка- Бог ни даде този момент и ще изтръгнем от него ядката му, каквото и да ни струва това. Предвкусват сладостта й. Тя ще е като сладостта от изтръгването от страха. Бяха пропаднали в него толково дълбоко, толкова по-голяма ще е славата от повдигането. Вдигнали главите си, сега ще махнат от тях и самозванците заедно с първия им член. „Констититуция без чл. 1“- думите от белите листове като току-що започната нова конституция пробиваха леда на мъглата. Настъпващата тъмнина я разсея и открои първите страници на първия закон, който народът на площада вече пишеше сам по своя воля с едри букви. Звездите осветиха закона, започнат в звездния миг на 14 декември. Мигът бе голям, колкото бе голямо събранието на народа отвън и събраното вътре в душата му. Там в нея бе написан новият закон, забраняващ първия член и първенството на първенците. Оставаше само да го подпечатат в сградата, за да стане история и най-сетне да се отгърне страницата й. Затова народът напираше да влезе в нея. Затова никакви танкове не можеха да го спрат. Ни за миг не се поколеба от „По-добре танкoвете да дойдат.“ Не се уплаши и за децата си, които бе понесъл на раменете си. Не куршумите, веригите са страшни. Още по-страшно ще е да ги сложат заради страх на децата си. „Нека стрелят! Долу чл.1!“ Настояваха да го отменят веднага, незабавно. Героизмът е в постоянството. Благородството да са свободни, бе изригнало от тях  не като пристъп, биха го приели и като ореол. Те вече не бяха обикновени хора. Те бяха станали герои.

 Но други „герои“ , с мегафони, се бяха качили на балкона тайно изотзад , като из засада. Не дъжд от куршуми от онези с танковете отпред, а мъгла от думи за мирна революция от засадата изотзад се спусна върху мирния народ ни в клин, ни в ръкав. Та нали не народът отвън имаше танковете и властта над тях вече 45 години. Другите вътре заплашваха мира, уплашени от мирната революция.

Мъглата скри истината, угаси звездите, спря мига, изми ореолите. „Героят е не по-храбър от обикновения човек, но е храбър пет минути по-дълго.“ Само още пет минути героизъм- кратки като самата мисъл на Емерсон - и те нямаше през следващите десетилетия отново да са хлебарките-герои, търпеливо понасящи омразата да са търпяни долу под трапезета. Останалите предпочетоха да не са хлебарки, били те и герои, и напуснаха България.

30.12.2012г.
гр. Пловдив