Златният град

 /на Ян Палах и Камю/

Прекрачила прага на промяната, Мария пристигна в Прага по тъмно, почти като Камю, дошъл също една вечер на същата гара през 1936г. Било вече към 6 ч., когато слезнал от влака . С оскъдните си средства, наел евтин хотел, който струвал два-пъти повече отколкото очаквал.

Много повече вече струваше всичко през пролетта на 1990г.- не само хотелът. Затова Мария си носеше храна от къщи и остана да чака на гарата да се съмне и разгледа златния град.

До сутринта можеше да се свие на пода на гарата върху раницата и да разглежда народа, който преди беше струпан във влака, а сега – в цялата чакалня, та освен на пода нямаше други места. Западна Европа теглеше хората от Изток по пътищата си все по-назапад: по-назапад от София, по-назапад от Белград, по-назапад от Будапеща, по-назапад от Прага- към Германия, Франция, Англия и оттатък океана, където сама се бе преселвала при глад, войни и преследвания. Бяха тръгнали изведнъж десетки хиляди, кой с билет, кой без билет. Качваха се в движение, промъкваха се през прозорците на влаковете. Някои с цигари и алкохол за продажба, други- с по-големи планове- да намерят работа. И тя бе тръгнала да търси работа. „В устата молитва, в ръцете-работа“- знаеше и си повтаряше често завета на Св.Иван Рилски. Но работата вече беше в ръцете на онези, които не знаеха нито едното, нито другото. Ръце, държали преди свободата под ключ в килера по думите на Камю, сега държаха хляба и отпускаха по малко свобода според нуждите им в момента. Прав бе Камю свободата не е грижа на господарите, а на угнетените. Мария имаше само свободата да я търси по света. Там трябваше да търси и хляба. Хляб нямаше за нея в родината й. Там заводите се изпразваха и оставаха да стърчат само пустите им сиви халета по края на сивите градове.

Западна Европа трябва да е по-цветна, като в унгарския филм за любовта между момче и момиче през 1956 г. След потушаване на бунта момичето оцеля и замина към цветния Запад, и момчето оцеля, но остана в сивата родина. Филмът стана цветен чак след години когато момчето, отправило се на Запад, за да се срещне с някогашната си любима, стигна Париж. Той надзърна от гарата към града и филмът стана цветен. Но не помнеше филма нататък. Дали в цветната част на Европа момчето и момичето заживяха свободно и щастливо или момчето се върна в сивата родна страна, а момичето остана в цветната си нова родина сама- Мария бе забравила.

Но помнеше добре думите, които Камю е казал на годишнината от унгарското въстание. Призовал хората от Унгария да не проливат повече кръвта си пред очите на народите по света, които няма да им отделят нито време, нито внимание да им ръкопляскат или да проливат благочестиви сълзи, а ще се върнат при чехлите си до камината, както прави тълпата запалянковци неделя вечер след финалната купа. В спомените на тези хора кръвта щяла да изсъхне много по-бързо отколкото по площадите.

Ако тогава през 1956г. на Запад са си затваряли очите , когата хората на Изток са проливали кръвта си не само за своята свобода, но и за тяхната, защото като „овдовяла братовчедка, останала без закрилник“ я били „допускали само в кухнята“ според прозрението на Камю, как сега щяха същите тези хора да й дадат и свобода, и хляб. Мария се опитваше да потисне страха и съмненията много надълбоко- там, където криеше и малкото си пари. Дано не забравеше къде

Камю броял монетите, пестял и треперел, че няма да му стигнат. Сива и огромна, Прага потискала самотното момче цели шест дни на безпокойство и страх сред непонятни хора. Натъжавало го и го безпокояло всичко в града- храната, мрака на огромния старинен квартал, златото на катедрали и дворци, хората, говорещи непонятно за него. Бързал да се скрие от всичко това в хотела, макар и противен- с две думи: „Смърт в душата“. Кураж в душата тепърва щял да му дава кураж да се съпротивлява и срещу господарите на Запад, и срещу тези на Изток, да разобличава двойното посегателство над единственото „Хляб и свобода“. Защото без хляб няма свобода, и без свободата сам да си го изкараш, няма хляб писал по-късно Камю. То е едно цяло и не се дава от господарите. Мария трябваше да си го вземе цялото сама.

Затова тя подхранваше не смърт, а кураж в душата си. С него сега бе в Прага- еднодневна спирка по пътя на Запад. Окуражи я един надпис „Надражи“, който за нея бе понятен, макар, че не бе учила чешки- „на дороге“, значи „на пътя“- това е гарата- на пътя на хората, тръгнали на път с души, пълни със смърт или кураж, или и с двете. Като в песента на ирокезите и тя трябваше да направи това пътуване, за да намери не само работа и свобода, но и живота си. Животът се надигна в душата на Мария. Тласкаше я по-бързо по паметния булевард „Венчеслас“ нагоре към още по-паметния площад с името на светеца. Животът в нея и наоколо я подемаше към святото място, където се бе запалил Ян Палах. Бил е само на 22, точно на възрастта на тъжния Камю, момчето-бъдещ бунтар, дошло на мястото на бъдещата саможертва.

Гъмжало от народ. Наоколо му имало милион същества, които били живели досега и нищо в техния живот не им говорело, че той съществувал. Дали не бил тъжен, защото нещо му е заговорило, че сред тях ще се роди момче-негов събрат. Момчето от Алжир трябва да е предусетило това и затова било оголено от безпокойство и страх за живота на нежния и крехък образ от своето просветление. Затова по-късно написало Разбунтуваният човек, за да спре Ян и запази живота му. Ничий живот, казал в бунта си Камю, не бива да изгаря в ничий бунт- ни чужд , ни свой. Животът, единствен и тайнствен, макар тъжен и нещастен, бил ценен колкото възжеланото и единственото „Хляб и Свобода“. Животът бил свят, колкото святото „Хляб и Свобода“, макар че Камю не вярвал в светци. Вярвал, че прекалено много са светите жертви, дадени на Изток. Че вече хората на Запад е трябвало да се помъчат да станат достойни за тези жертви и да дадат нещо за възвърнатата им свобода, забравена от тях в кухнята. Зовял към солидарност и обединение на Изтока и Запада в борбата за хляба, за да се запази живота на всички, но най-вече на нежните и тъжни младежи, оголени сами пред света на насилието.

Но тя на Запад свободата си останала в кухнята, а хората след поредния финален мач си обували чехлите , сядали пак до камините, за да погледнат на останалия свят като на информация от вестника. Камю загинал в катастрофа. Девет години след нея дошла нова революция, пролетна и Пражка. Насилието се надигнало срещу нея страшно като през 1956г. Отново хората се жертвали само на Изток. С пламък в душата в пламъци и страшни мъки изгорял събратът на Камю Ян Палах и не толкова в протест срещу окупаторите, колкото защото е нямало кой да му помогне да спаси протеста. Нямало го е Камю, за да подкрепи онези милиони на булеварда „Венчеслас“, за които вече не е бил чужд. Нямало го е, за да спре смъртта в душите им, да им даде кураж в мълчанието и мъката на разколебаването им, изписана по сериозността на лицата им. Камю вместо Палах е щял да ги върне от прага на отказа и компромиса.

Мария беше на прага на терасата и гледаше към величавата сграда на националния музей на златна Прага. Тя самата бе на прага на своя живот.

През 2012 г. животът на Мария продължаваше да бъде такъв, какъвто беше тогава, когато бе на път, спряла за малко в Златния град. Пак бе сякаш на прага на живота си, защото продължаваше да се бори за свободата и хляба си. Подкрепяше я Камю и споменът за Златния град с венците по паметника на златния младеж на площада „Венчеслас“.

гр. Пловдив

8.12. 2012г.