Иконата /на отец Храбър Марков/

Разказ от Марлена Юрукова

Бързах да я завърша за Коледа. Оставаше един ден. През него заваля сняг. Поваля малко и пак изгря слънце на самата Коледа, както ставаше често в Пловдив, и снегът взе да се топи от прегръдките му. Богородица Сладкоцелуваща вече прегръщаше и с двете си ръце детето Исус и можех да я нося. Радвах се, че първо ще я види той, който можеше като малко дете да потръпва от радост и да казва: „Усетих пак Божията любов. Колко е сладка.“ Заради сладостта на Божията любов беше изоставил първата си любов – Олга, без да посмее да иде на последната среща и да й каже, че е избрал другата. Заради нея бе станал свещеник – успенец.

Заради нея бе учил не само „Богословие“ във Франция, но и „Висша математика“ в София, защото сред братята унияти е трябвало да има поне един математик- трудна наука, в която само той можел да вникне. Заради Божията любов бе лежал 10 години в „Белене“, където тя го спасила и не само оживял, но и съставил проект за „Световен календар“. ООН приело проекта като велик, но „утопичен“. Защо утопичен? Нима той математикът не е подредил календара на човешките делници и празници според науката? Напротив, но отец Храбът бе направил календар-обединител вместо календар-разединител, календар, който да обедини силите на хората. Но най- естественият замисъл – заедно да се водят народите по едно духовно начало, така както се водят по едно астрономическо- от край време си бил пренебрегнат като „утопия“. Наредил бе календара отец Храбър според науката- математическа и историческа. Над нея той и сега залягаше от 8 сутринта до 8 вечерта- работното време, което сам си бе определил в тъмната партерна стаичка на брат му. Собствена отец Храбър нямаше- бе се отказал дори от апартамента, който му се полагаше след събаряне на къщата им, защото бе монах и след обета притежаваше само книгите си. Сред тях цял ден се трудеше над езика, който описваше така: „ в много отношения българският език не само не отстъпва на езиците на най-културните народи, но често дори ги превъзхожда, понеже по граматически форми и категории, той е общо взето по-правилен и по-богат от тях“. Пишеше и за църквата, за „раздвоението на силите й и противоевангелските похвати на най-видните й представители“ потънал в праха на книгите, досущ заприличал по чистота, трудолюбие и борбеност на един друг като него- хем учен, хем утопист, хем борец- Бенжамин Франклин, така както го е описал Мелвил в „Израел Потър“: стар, беден и унесен в книгите, побелял от праха им в парижкия Латински квартал на студентите. И на студент приличаше отец Храбър въпреки 90-те си години. Студент пред изпита на живота, който той описваше като „неудържимо крачене към смъртта“, което можеше да придобие смисъл, защото с живота си човек можеше да придобие, откупи и заплати най-върховната ценност- истината. Със самия си живот отец Храбър откупуваше и придобиваше истината за трагедията на българския народ след 1944г.

Шляпах храбро в кишата, слънцето огряваше усмихнатия лик на Богородица и се усмихвах на мислите си за отец Храбър, как той единстен сред униятите в България си бе избрал българско духовно име, за да напомни на братята французи за правата на българския народ, които те често пренебрегвали. Усмихвах се и на „картинките от комунистическите затвори“, така както ги бе описал в няколкотомната си автобиография и особено на „двубоя“ му със следователя, който на разпитите го биел, ритал и ругаел като се мъчел да го завербува за доносник. Докато онзи беснеел така, отец Храбър кротко, но упорито го убеждавал да последва Учителя Исус Христос, който учел не на омраза като Маркс, а на любов. И в „опита за взаимно завербуване“ успял кроткият отец Храбър, защото следователят спрял да го бие и ругае, та дори и с уважение се отнесъл към обяснението му защо не можел да им помага- наистина отец Храбър обичал и комунистите като ближни, но много повече обичал приятелите си и затова доносник не можел да стане.

Бе разказал преживяните ужаси, които едва не му бяха отнели живота, не като страшни истории, а като „картинки“, така че да не ни плашат и да не пораждат омраза. Любовта му към ближния бе естествена и тя ги правеше дори ведри, а необичайността на някои от тях – дори весели. Весело се засмях като се сетих как като учител по математика в сопотски техникум сменил имената на всички ученици в дневниците като ги пренаписал със стария правопис. Класните ръководителки мислели, че някой ученик-калпазанин е посегнал на дневниците. Бе сторил това „посегателство“, защото смяташе, че с новия правопис, в който нямаше как да се отрази променливото „Я“, бяха посегнали на общността на българите от всички български земи, бяха посегнали на старинната буква, която обединяваше западните и източните български говори. Със стария правопис той пишеше и книгите си- продължение на средновековната и възрожденска българска книжнина. Издаваше ги сам. Превеждаше ги сам на френски. Сам ги носеше в Пловдивската библиотека, за да могат българите да се приобщават към истината и обединяват около светлината на духовното си начало.

Светлината вече се скриваше когато приближих до блока. Прозорчето на партерната стаичка бе тъмно. Значи е горе- в апартамента на брат си. На Коледа сигурно по-рано е свършил работа. Качих се по тъмното стълбище, натиснах звънеца и трепереща от вълнение зачаках да се появи той и да си вземе Коледния подарък- иконата на Богородица, която отдавна му бях обещала. Вратата се отвори и от тъмния кордор се показа възрастна жена, жената на брат му, за да ми каже, че отец Храбър получил удар предишния ден и бил в болницата. Не можах да го видя повече жив, защото в болницата не ме пуснаха при тежко болния, нито ми дадоха да му оставя нещо- нищо не му трябвало вече. И преди почти нищо не му трябваше. Слагаше настрани дори бананите и меда, които му носех, защото той не ги „употребявал“. Употребяваше хляб, вода и старателно нарязани правоъгълни носни кърпички от вестник. Може би нямаше да ги изрязва, а щеше да си ги купува, ако навсякъде не удряше на камък. В общината дори го бяха изблъскали по стълбите надолу с крясъци, че нямал право на 20-те лева надбавка. Крещяха, че процесът му бил не политически, а религиозен и продължаваха да правят от религията политика.

Колкото скромен бе животът му, толкова по-разкошно бе погребението му. Братята унияти и католици- висши духовници, дошли от София, бяха го направили като за най-висш техен представител. От високото епископско място говореха за храбрия отец Марков като за „последния мъченик на режима“, който бе имал силата да се изправи срещу страшната система. Докато той откупвал мъченически истината „божествена и все пълноценна“, те не посмели да сторят нищо повече от това скришом да недоволстват. Слушахме възхвалата, съдържаща истината за отец Храбър, и тя още по-силно правеше да се види другата истина- доколко не го виждаха докато беше жив.

След смъртта му отново престанаха да го виждат. Затова повечето хора не научиха за живота му и продължаваха да си живеят своя, без да откупват с него никаква истина и без любов към ближния. Занесох иконата на Богородица на близките му, а за себе си запазих като икона неговия образ.

1.12.2012г.

гр. Пловдив