Разказ от Марлена Юрукова

Дали защото наближаваше Никулден се сети за отец Николай? Или той беше от онези, които те съпътстват цял живот, защото са ти дали хляб или утеха, или и двете. Утеха даваше той на цялото село, че винаги ще си имаме и църква, и училище. Че новата църква в частна къща на края на селото няма да сложи край на нашата- истинската. Затова в неделя повечето жени сутрин бързаха към старата черква, където отец Николай ги водеше в божията възхвала: „Свети Боже, свети крепки, свети безсмертни, помилуй нас... Най-свет , най-свет е Господ - Бог на небесните сили. Исусе Христе, учителю наш... “ Учител им беше и отец Николай. Много по-висок от тях, и не само по ръст. Много по-светъл, и не само по цвета на лицето и косата. Много по-тънък и не само по строеж. Сочеше ни тънкия хоризонт с вълничките на могилите и ни обясняваше, че църквата ни е древна колкото тях. Предците ни траки спрели да правят куполи долу по земята, за да ги вдигат върху черкви нагоре към небето, където бил техният Пастир. Така се появили старинните селски параклиси на Св. Илия и Св.св. Константин и Елена по върховете и пътищата наоколо, които по-рано били разпилени и хората се обърквали накъде да ходят. И оттогава и пътища, и хора се събрали около своя Пастир и широката планина вече не ги обърквала. Но ето че много хора от селото пак се бяха объркали. Сякаш в годините, когато отец Константин тайно кръщаваше децата им, по знаеха да намерят пътя. Тогава хората въпреки страха ходеха в „Св.Св. Петър и Павел.“ А сега какъв страх ги подгони, че тръгнаха на църква, която нито прилича на църква, нито име на светец носи, нито негови мощи пази. Страхът за хляба ли ги пращаше там? Но хляб имаше в селото. По-скоро картофи и мляко от кравите. И отец Николай си имаше кравичка и на нея беше пастир той. Сам си я пасеше или понякога всички заедно- с жена му и двете дечица. Тогава той съвсем заприличваше на художника от петолевката по светлата къдрава коса и нежното лице. Нали и Иван Милев е бил пастирче като малък? Като малък в Чепеларе, където беше се родил отец Николай, сигурно и той е бил пастирче. Беше станал наш пастир, та да ни води по божиите пътища, а ние- децата и внуците си. И ги водехме и на черква , и до нашето си училище. Защото когато си отиде отец Николай и училището си отиде. А село без училище – отпиши го. След него и черквата ще си отиде, защото те винаги са вървели заедно.

А отец Николай отиде в родното си място- там да е свещеник. Остана да си спомняме за неговия образ от иконата на Георги Данчов с изписан на нея  Великият пастир. Защо тръгна към гибелта си отец Николай? Родното място понякога е като гибел. Теглело го много- толкова, че не е предусетил лошото, дето го чака там. Да бе си останал в наше село, не би загинал от свлачището в двора на черквата и дома си в Чепеларе, дето тепърва трябваше да подрежда. Наводнения при нас не станаха в онази година, когато цяла България се заля. Нямаше и свлачища, а още по-малко в двора на „Св.Св. Петър и Павел“или в двора на къщата му . И двата двора бяха уредени, а бъдещето му в наше село бе подредено. Но той последва родното, а не уреденото. Родното е по-скъпо и от бъдеще подредено. Както пастир вика овчицата си, първом го е повикало родното в душата му, а после го е повикал небесният му Пастир. Сама остана жена му с двете малки деца, за да си тръгне оттук и тя. Заминала в чужбина да търси препитание, че родното място бе останало и без хляб, и без пастир.

28.11.2012г.

гр. Пловдив