“Утро е все още и тепърва ще изживяваш деня си.”
"Мелъди Феъ"-  Би Джийс

"Няма по-голямо щастие от щастливото детство." Агата Кристи

"Червеят се сви върху дланта му, почувствал нощта и желаейки покой. Но на Егор не му се спеше; той искаше още да живее, да играе с някого, искаше веднага да настъпи утрото, та да може да стане от леглото."  "Желязната старица", Андрей Платонов

В утрото на живота, единствено и съкровено, утрото не само изпреварва деня, но го и задминава и продължава и след залез. Детското утро скъсява нощта, то е нетърпеливо да демонстрира себе си като изблик на живот в очакване. Утро преминава в утро- безкрайното утро на детството.  Детето присъства само в утрото заради играта, безкрайната забава- забрава, унеса на детското утро. Утро и дете са слети в предусещането за щастие, което ще узрее в деня- плода на утрото.

Утрото в родния й град е самото безвремие - битие на радостта, детски живот, потънал в безначалие без край. Радост без край, родена в утрото. Детето е родено сред петуниите на граднините на къщите в Капана, сред костенурките и таралежите, които се разхождат край дома й. Те не са в сънищата й, защото такива няма, не са нужни, сънят е наяве сред цветната градина на древния град. Градът е похитен от социализма, но за децата това посегателство не съществува. Градът остава това , което е бил: кирпичени къщи, същите като от праисторическите времена отпреди  8000 години, и градини като диви поляни със саморасли овошки- смокини, сливи, череши, бъзе и коприва; тя докосва с боси нозе пръстта на Капана както дедите й в детството си са докосвали пръстта на Небет тепе и Яса тепе. Детето в нея не подозира, че има древност, детето е самата древност, то не усеща , че е родено и че ще умре. То се катери към Небет тепе, за да играе. Играта е битие. Детето е самото битие, разгръщащо се в играта сред градините, заградени с каменни зидове с пролуки за надзъртане и преминаване през тях- тайници за промъкване в царството на "Тайната градина", събрала всички цветя, живинки и тайни на Сътворението. Детето усеща извънредността на радостта си. Трепет и изблик на радост- детето се държи за нея- опората, радостта на утрото.

Пловдив, някогашната столица на Източна Румелия, родена в утрото на свободата, бе самата същност на утрото - детски живот, разгръщащ очакваното и лелеяното. Това бе радостта от игрите- без съревнование, без победител и победен, без перчене и пъчене на един над друг. Нали другият би те напуснал и как ще продължиш без него игрите: “Народна топка”, “Стражари и апаши”, “Пътни знаци”, “Джамини”,  “Буки”, “ Страните на света”. Раковски е искал да ги опише всичките игри- и най-вече тези за момуването, предусещането на края на безметежната игра. Извади пръстен и виж кой ти е на късмета. Кой ще е твоят любим. Малкото момиче , завихрено от играта на топка, само като слаб вихър предусеща важното- хем игриво, хем сериозно, онова-което шеше да даде смисъл на живота. Той, трепетният смисъл се въртеше около момчетата, неизброимо много. И всичките се въртяха около нея заради черните коси, синьо-зелените очи, червените бузи и устни.

Утрото я изстрелваше от къщи, хвърляше я в скок от терасата на старата къща (етаж и половина) за спестяване на стълбите, тласкаше я в бяг по калдъръмената улица към следващата- калната, която бе за игра на джамини, а оттам - към главната, по която вървяха файтони и на която къщите бяха възрожденски като в Стария град с веранди, голям двор пред тях, стълбище от двете страни и огромен салон, който някога е посрещал гостите на богатата търговска фамилия, а сега бе предверие с много врати към квартирите на многобройните наематели на Жилфонд.

Двора, стълбите и салона тя минаваше вихрено в бяг, дъските на салона се огъваха и цялата къща се люлееше под ударите на нозете й досущ като тези на сърцето й. Без дъх влизаше направо в квартирата на най-добрата си приятелка. Бе 6 часа, жилището бе от две стаи, родителите се стягаха за работа в едната, а в другата, кухненската, приятелката й, току-що разбудена, бе грабвана от нетърпението да не изпусне утрото, под неговия натиск се приготвяше незабавно, забавяше я само обичаят й да търка бузите си с хавлиена кърпа. Не бе ясно защо прави това, но майката от града обясняваше, че за момичетата на село красотата била в червените бузи и затова те ги търкали.

Зачервени и двете още на двора започваха да блъскат баскетболната топка в зида на оградата. Мазилката бе изпопадала, тухлите под парцалите й се рушаха, но никой не правеше забележка нито за шума, нито за рушенето. Тържество на утрото.

Като понапреднеше утрото, пренасяха играта в двора на училището, което бе като дворец. Заради този дворец един американски пътешественик бе сравнил българите с американците. Той минал след Освобождението през столицата на Източна Румелия и я описал като извънредно красива: толкова красива, че никой не бивало да я пипа и такава, непипната, трябвало да бъде поставена под стъклен похлупак. Той най-много ахнал от Мъжката гимназия- двореца, който стърчал заедно с тепетата над града. Този американец направил извода, че българският народ е демократичен като американският, защото училището било най-красивата и най-висока сграда в града, а градската управа се помещавала в бившия конак, нисък и приличащ на конюшна. (По-късно момичето щеше да научи, че и Христо Ботев бе нарекъл българския народ демократичен и достоен за свобода, защото под чужда власт си бе извоювал демократични институции като църкви, училища и читалища).

Детската свобода бе растене в двореца. Училището бе близо, не само до тялото- две пресечки и си в него, но и до душата; тяло и душа, пребивавайки в утрото си, се радваха да растат, душата- от чувствата на училищните приятелства и от разкоша на двореца, а тялото - от игрите. Имаше много храна за душата- 40 деца в клас, имаше и много за тялото. Дворът на двореца бе сцена на играта- с чешма като шадраван, огромни кестени като боабаба на Малкия принц и гигантско игрище с няколко баскетболни, волейболни и футболни площадки.

Баскетболът на един кош минаваше на два когато нараснеше дружината. Търчането между кошовете и все по-рядкото им  уцелване връщаше играта на един кош. Тогава децата се струпваха накуп, купът се движеше от скокове, размахване на ръце, тупане и подхвърляне на топката, гореща от духа и дъха им, докосващ ръцете, нозете и косите. Баскетболът ги събираше в едно, което бе плодът, зреещ в тях. Трябваше да е плодът на първата любов, пламнала
от играта, обичната от нея и него. Синьо-зелените й очи видяха неговите като синчец сини очи. Нищо друго освен синьо. Да ги гледаш и да не искаш да престанеш да ги гледаш, защото това е чистото синьо на езерото, на планината, на небето, на Вазовия синчец, на синьото утро, в което пребиваваха душите. Душите трепереха от тази синева и в градината на къщата в Капана момичето гореше от желания, да притисне онова, в което е притисната неговата копнееща душа. Такова щастие й се струваше прекалено, невъзможно за издържане, щом е споделено. А то бе.

Той, седемнадесетгодишният като сянка се прокрадваше край къщата й- рисунак на сулует от копнеж. Момичето- дете, изтъкано от същия копнеж, не можеше да повярва, че ще има щастието, известно й от приказките. Щастието беше плашешо в утрото на живота й. Любовното щастие бе очаквано в деня на живота. Той не бе настъпил още. Бе още утро- и нему не се полагаше любовна радост, а само детска. Утрото щеше да пропусне любовта. Денят, който трябваше да я има, така и нямаше да настъпи след смъртта на утрото.

Играта на баскетбол бе сцена за разгръщане на първата любов в средата на ваканцията, края на юли. Лятото ги носеше по златото на светлия несмел невярващ копнеж. Лятото бе време за заминаване в Родопите. Приятелите й от баскетболната игра знаеха това и през август щяха да играят без нея.

Затова момчето със сините като синчец очи й каза:

- Дай ми твоя снимка преди да заминеш.

Неможеща да овладее вълнението от думите му, тя трепетно каза истината:

- Нямам моя снимка.

Не се бе снимала, освен в училище, на обща снимка с целия клас.

Желанието му да има образа й в онези времена , когато снимката беше извънреден лукс, я караше да лети и да тъжи. Знаеше, щастието не може да бъде уловено, макар и да е литнало към нея. Откъде това неверие? Откъде този страх? Той не каза нищо повече , не настоя. Тръгна с трите й приятелки, които сякаш му бяха по-близки от нея, и я остави сама да се прибира от баскетболното игрище. Стана й мъчно, че бе изоставена.

На следния ден приятелката й, една от трите, й предаде думите му, че искал да “ходи” с нея. Тя нищо не отговори, без да може да отговори и на себе си защо. Защо не извика от щастие, защо не се разкри като Жулиета, на чиято възраст беше и чиято любов изпитваше като огън. Замълча. Остави съкровеният миг да отмине в нищото, себе си предаде на нищото, на деня, който така и не настъпи.

Остана само споменът за утрото.