Сигурно върволицата на Надеждите, ласкаво наричани Нади, е безкрайна, както безкрайни са човешките надежди- и най-вече тези на момичетата за любим,  сватба, дом и деца- с една дума за ласкаво щастие  като това от лъскавите романи .

Но аз ще разкажа за третата Надя- Надежда, която познавам. Първите две са литературни героини, но те не са по-различни от посестримите си от сгъстения в плът живот, защото не идват от лековатите романи, разпалващи въображението на Надеждите, а са Надя на Чехов от „Шега” и Надя на Елин Пелин от „Изпусната дума”.

Третата Надя е по-близо до втората по възраст, защото младостта й вече е минала , по външност прилича повече на първата, защото е бледа и хубава, а по душа е като двете. Познатите я наричат наивна, нищо че с трите си висши образования, трите си професии и знанията си за трима им е помагала да имат и те успехи в работата си. Но надеждите на Надя не бяха за такива успехи, които бяха нещо естествено, защото учението й се удаваше от дете.  От дете в душата й бе очакването за нещо друго, което й се струваше също така естествено и което непременно щеше да я споходи, както естествено я бе споходила първата й сватба още когато бе двегодишна . Ясно си спомняше как минава като булка през порталната врата между две стаи с було на главата, направено от хавлиена кърпа за ръце и закрепено й на главичката от пет-шест годишното момче , което я бе натъкмило за сватбата. Беше сигурна, че това е истински спомен, а не сън,защото в семейния албум имаше снимка от тази й сватба.

На снимката от втората й сватба тя вече е без було, а само с лъскава панделка в прибраните й на тила черни коси. Обзета от чара на въображаемото щастие, тя се усмихва със светли очи. Не разбира още, че решението й да отиде на тази си сватба е толкова неестествено, колкото е било решението на майката на братя Карамазови да отиде на своята. Не подозира, че любимият й Достоевски е описал и нея като е сравнил решението на героинята си да се ожени за стария Карамазов като готовност да скочи в пропаст. От пропастта Надя се измъкна след няколко години с развод, но от надеждите си- никога.

Ето я днес в сивия мразовит зимен ден по натрупания сняг крачи с ниски и съвсем тънки есенни сиви обувки.  Косите й като тях също са сиви и шестдесетте  й години са се натрупали по нея все студени и сиви като снегът наоколо.  Облечена е в изхабено от носене платнено яке не само защото е втора употреба, но защото тя го носи от  десетина години. Нищо във вида й не издава надеждите й, за които тя самата сигурно също нищо не знае. От известно време на улицата с  учудване вижда мъжа, за когото отдавна бе забравила и за когото не подозира, че още го има, защото беше десетилетия по-възрастен от нея. Може би от преди 4-5 десетилетия не го е виждала, когато тя бягаше  от него, защото той-възрастният мъж я гледаше нея - още почти дете- много настоятелно. Сега пак я гледаше и пак настоятелно и й се усмихваше, и искаше да я поздрави.

Този път Надя го забеляза отдалече край магазина до кафенето на спирката, подмина го и продължи по булеварда към дома, но той, минал през страничната уличка,  я пресрещна когато тя се качваше по стълбите към входа на блока. Заговори я и направо й каза, че много я е харесвал и й предложи сега на стари години поне да се запознаят. Представи се Найден, Найден от Трявна, израснал в дом за сираци. Без  Надя и дума да продума, той като на близък приятел й разказа за живота си, за децата и внуците, за бабата  и най-вече за страховете си за препитанието след промените. За малко не станал клошар, но случайността го спасила. Едва тогава Надя проговори, за да го увери, че това не е било случайност, а Божията милост към него. Той поде ласкаво, че Бог е бил милостив и към нея. Жената бе сигурна, че благодарение на Божията милост бе преминала почти невредима през трагичните събития в живота си, само недоумяваше откъде мъжът знаеше за това.

Колкото изненадващо Найден се бе намерил отново в живота й, пак толкова бързо и изчезна. Но надеждата на Надя остана, че пак ще го срещне със светнали очи, за да забележи той цвета и светлината им, както никой друг не бе го правил, и да й каже думи на надежда – ласкави като  Божия милост.