Постинг
29.06.2013 16:06 -
Винсент, обущарят, слънчогледите и ние
Той самият е искал да бъде отруден и правдив в работата си като обущар, затова може би рисува и обуща, но рисува и слънчогледи, защото той самият е един от тях. Като слънчоглед е събрал слънчевия огън на любовта в душата си, за да се греем на него до днес- 120 години след онзи 29-ти юли на 1890г., въпреки че 10 години по-рано- през юли 1880г.- Винсент пише на Тео:
“Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него; минаващите не виждат нищо освен малко дим, който излиза горе от комина, и отминават всеки по своя път.”
Слънчевият слънчогледов огън в душата му е горял за миньорите в Боринаж, заради тях- измъчените- той слиза в най-опасната шахта, заради тях- забравените- той се опълчва срещу собствениците на мините, които “раздават службите на мислещите като тях”, за да не получи никога повече служба. Не може да получи служба онзи, който на лодката си е опънал платното “Любов”, а не платното “Алчност за пари и амбиция”.
“Когато алчността за пари и амбицията у някой мъж са не по-малки от любовта му, тогава струва ми се, не всичко у него е в ред.” (от писмо на Ван Гог, ноември 1881г.)
“Не всичко е в ред у тези мъже, защото за да повярват в съществуването на някой човек, те трябва да видят средствата му за съществуване, а съществуването на въпросния човек само по себе си не е за тях доказателство, че средствата са реални.”(от писмо на Ван Гог, ноември 1881)
За да покаже на тези господа, че средствата му за съществуване и самият той съществуват, той трябва да им покаже “художническата си лапа”.
“А след това трябва да си послужим с тази лапа , колкото ни позволяват силите.” (от писмо на ВанГог, ноември 1881г.)
И той си служи с тази лапа и слънцето в сърцето си повече отколкото силите му позволяват, залагайки живота си, за да разберат всички хора – бедни и богати, отрудени и охолни, какво е живопис, за да разберат, че :
“Фигурата на един копач- няколко бразди разорана нива, -един изглед с пясък, море и небе- са сериозни сюжети и то тъй трудни, но и тъй хубави, че си струва да заложиш живота си, за да предадеш поезията, която се таи в тях.” (от писмо на ВанГог,август 1882г.)
И хората по-късно не само разбират тази поезия, но и не могат да си представят света без нея, така както не могат да си представят живота без любов, за която Винсент пише:
“Да се живее без любов е безнравствено и греховно.”
Смятал е , че животът в плът е истинският, че по-важно е да създаваш деца отколкото картини. Може би затова високо е ценял “грубия, селския реализъм”. Не се впуска в бленуване и абстракции, а работи като копач, като жътвар, като селяк на открито, на полето, за да се смесят боите му с пясъка и картините му да бъдат обветрени от бурята, така както са изложени на природните стихии и полските работници. Но затова пък се раждат картини “в плът”. Картини, от които самата природа ни говори. Картини, които ни показват кой е творецът ни и които отново ни свързват в плът и дух с Него.
“Прекрасно е да наблюдаваш някой предмет, да го харесаш, да размишляваш върху него и да го задържиш в съзнанието си, след това да кажеш: това ще нарисувам- и след това да го рисуваш, докато застане пред теб.” (от писмо на ВанГог,1882г.)
И пред нас застават жените-миньори, носещи чували с въглища от Боринаж, застава Сиен с дъщеричката й, застават копачите, цъфналите бадемови градини на Арл, маслиновите горички на Прованс, пощальонът Рулен, татко Танги. Застават разкривените обуща “в плът”, с дух и характер. Застават слънчогледовите пити- светли и мощни като “художническата лапа”, която ги е нарисувала.
Не абстракции, не блянове, не кошмари, не измислици, а нещата от живота в плът и изпълнени с характер и дух, ни гледат и ни говорят от картините на Винсент.
“Искаш ли да направиш нещо трайно, трябва да работиш колкото селяните и със същата скромност...Това , което съм направил, е малко сурово и груб реализъм в сравнение с техните абстракции, но пък има някаква селска нотка и дъх на земя...Наш дълг е да мислим, а не да бленуваме. Те (бляновете) пораждат у мен мъчителното чувство за някакъв провал, а не за напредък.” (от писма на ВанГог, ноември 1889г.)
“Ако имах достатъчно смелост да се отпусна на воля, статията на Орие би ме насърчила да рискувам да се отдалеча повече от действителността и да правя с багрите нещо като музика от тонове, каквито са работите на Монтичели, но тя ми е тъй скъпа, истината, а също и стремежът да си остана правдив- наистина мисля, че предпочитам да боравя с багрите като обущар, нежели като музикант.” (от писмо на ВанГог, 1890)
Точно мислителят -обущар, не мечтателят- абстракционист създава музиката на звездната нощ, песента на зрялото жито , поезията на изтънчените кипариси и далечни планини. Създава ги с духа си на обичащия живота и хората работник с художническа лапа в скромното си ателие, далеч от шума и сплетните, стремящ се към братство между художниците.:
“Едно време между художниците е царял друг дух, сега те се самоизяждат взаимно и са станали знатни господа, които живеят във вили и коват сплетни.” (от писмо на ВанГог,1887)
Този друг дух , дух на братство и истина самият Винсент притежава и го раздава на другите художници. Той го раздава и до днес и не се е съмнявал, че ще стане така, пишейки на Тео в началото на 1890:
“Знаеш ли за какво си мисля доста често? За нещо, което съм ти казвал вече по-рано: дори и да не успея, все пак вярвам, че това, за което съм работил, ще бъде подето от други. Не непосредствено, но човек, който вярва в истината, не е сам.”
Не, не е сам Винсент, защото с неговата истина живеят вече безброй много хора – и обущари, и художници.
29.07.2010г.
Марлена Юрукова
“Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него; минаващите не виждат нищо освен малко дим, който излиза горе от комина, и отминават всеки по своя път.”
Слънчевият слънчогледов огън в душата му е горял за миньорите в Боринаж, заради тях- измъчените- той слиза в най-опасната шахта, заради тях- забравените- той се опълчва срещу собствениците на мините, които “раздават службите на мислещите като тях”, за да не получи никога повече служба. Не може да получи служба онзи, който на лодката си е опънал платното “Любов”, а не платното “Алчност за пари и амбиция”.
“Когато алчността за пари и амбицията у някой мъж са не по-малки от любовта му, тогава струва ми се, не всичко у него е в ред.” (от писмо на Ван Гог, ноември 1881г.)
“Не всичко е в ред у тези мъже, защото за да повярват в съществуването на някой човек, те трябва да видят средствата му за съществуване, а съществуването на въпросния човек само по себе си не е за тях доказателство, че средствата са реални.”(от писмо на Ван Гог, ноември 1881)
За да покаже на тези господа, че средствата му за съществуване и самият той съществуват, той трябва да им покаже “художническата си лапа”.
“А след това трябва да си послужим с тази лапа , колкото ни позволяват силите.” (от писмо на ВанГог, ноември 1881г.)
И той си служи с тази лапа и слънцето в сърцето си повече отколкото силите му позволяват, залагайки живота си, за да разберат всички хора – бедни и богати, отрудени и охолни, какво е живопис, за да разберат, че :
“Фигурата на един копач- няколко бразди разорана нива, -един изглед с пясък, море и небе- са сериозни сюжети и то тъй трудни, но и тъй хубави, че си струва да заложиш живота си, за да предадеш поезията, която се таи в тях.” (от писмо на ВанГог,август 1882г.)
И хората по-късно не само разбират тази поезия, но и не могат да си представят света без нея, така както не могат да си представят живота без любов, за която Винсент пише:
“Да се живее без любов е безнравствено и греховно.”
Смятал е , че животът в плът е истинският, че по-важно е да създаваш деца отколкото картини. Може би затова високо е ценял “грубия, селския реализъм”. Не се впуска в бленуване и абстракции, а работи като копач, като жътвар, като селяк на открито, на полето, за да се смесят боите му с пясъка и картините му да бъдат обветрени от бурята, така както са изложени на природните стихии и полските работници. Но затова пък се раждат картини “в плът”. Картини, от които самата природа ни говори. Картини, които ни показват кой е творецът ни и които отново ни свързват в плът и дух с Него.
“Прекрасно е да наблюдаваш някой предмет, да го харесаш, да размишляваш върху него и да го задържиш в съзнанието си, след това да кажеш: това ще нарисувам- и след това да го рисуваш, докато застане пред теб.” (от писмо на ВанГог,1882г.)
И пред нас застават жените-миньори, носещи чували с въглища от Боринаж, застава Сиен с дъщеричката й, застават копачите, цъфналите бадемови градини на Арл, маслиновите горички на Прованс, пощальонът Рулен, татко Танги. Застават разкривените обуща “в плът”, с дух и характер. Застават слънчогледовите пити- светли и мощни като “художническата лапа”, която ги е нарисувала.
Не абстракции, не блянове, не кошмари, не измислици, а нещата от живота в плът и изпълнени с характер и дух, ни гледат и ни говорят от картините на Винсент.
“Искаш ли да направиш нещо трайно, трябва да работиш колкото селяните и със същата скромност...Това , което съм направил, е малко сурово и груб реализъм в сравнение с техните абстракции, но пък има някаква селска нотка и дъх на земя...Наш дълг е да мислим, а не да бленуваме. Те (бляновете) пораждат у мен мъчителното чувство за някакъв провал, а не за напредък.” (от писма на ВанГог, ноември 1889г.)
“Ако имах достатъчно смелост да се отпусна на воля, статията на Орие би ме насърчила да рискувам да се отдалеча повече от действителността и да правя с багрите нещо като музика от тонове, каквито са работите на Монтичели, но тя ми е тъй скъпа, истината, а също и стремежът да си остана правдив- наистина мисля, че предпочитам да боравя с багрите като обущар, нежели като музикант.” (от писмо на ВанГог, 1890)
Точно мислителят -обущар, не мечтателят- абстракционист създава музиката на звездната нощ, песента на зрялото жито , поезията на изтънчените кипариси и далечни планини. Създава ги с духа си на обичащия живота и хората работник с художническа лапа в скромното си ателие, далеч от шума и сплетните, стремящ се към братство между художниците.:
“Едно време между художниците е царял друг дух, сега те се самоизяждат взаимно и са станали знатни господа, които живеят във вили и коват сплетни.” (от писмо на ВанГог,1887)
Този друг дух , дух на братство и истина самият Винсент притежава и го раздава на другите художници. Той го раздава и до днес и не се е съмнявал, че ще стане така, пишейки на Тео в началото на 1890:
“Знаеш ли за какво си мисля доста често? За нещо, което съм ти казвал вече по-рано: дори и да не успея, все пак вярвам, че това, за което съм работил, ще бъде подето от други. Не непосредствено, но човек, който вярва в истината, не е сам.”
Не, не е сам Винсент, защото с неговата истина живеят вече безброй много хора – и обущари, и художници.
29.07.2010г.
Марлена Юрукова
Калето Свищов
СЕМ - Съвет за електронни медии www.cem....
Спечели пари от блога си с Google AdSens...
СЕМ - Съвет за електронни медии www.cem....
Спечели пари от блога си с Google AdSens...
Няма коментари
