Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2012 18:38 - Чикаго-първият кръг
Автор: marlena Категория: Изкуство   
Прочетен: 851 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 08.04.2017 21:07


 Чикаго- първият кръг

 

Разказ от Марлена Юрукова

/на Никола Маринов/

 

Да отидеш от България в Чикаго е като да излезеш от акварел на Никола Маринов и да влезеш в картина на Edward Hopper, от прасковената светлина, в която майки обгръщат децата си, и която момичета с поглед пренасят в теб- в геометрично насечени пространства, за които картината е малка, а хората са само допълнение към геометрията им. Улицата, на която си излизал по чехли, за да отскочиш за хляб до съседа или магазина, там е футуристична система от магистрали, мостове, железници, надлези и подлези. Магазинът е някъде на най-отдалечения й край и да стигнеш дотам е изпитание. Работното място е още по-далече. Тръгваш да ги достигнеш с „Блу лайн трейн“, „Ред лайн трейн“, „Браун лайн трейн“, пътуваш толкова дълго, че забравяш закъде си тръгнал. За магазина, защото работата е все още само много далечен копнеж.

Още по-далечен копнеж беше домът им, Търговище – роден град и на трите жени, и на Никола Маринов. И трите тайничко една от друга се надяваха да не намерят никакво препитание тук, за да имат оправдание да се потопят обратно в разтворения от нежност акварел. Не смееха да си признаят нежността и слабостта на самите себе си и за да не се издадат, не се гледаха в очите. Дните прекарваха в напрегнато придвижване из геометричните конструкции на пейзажа и взиране в обявите за работа във вестниците, оставени милостиво от минувачите в подножието на небостъргачите, или по витрините на индийските и мексикански магазини, в един от които Милка още първия ден след пристигането им сред купищата пробити тенджери, обувки и дрехи втора употреба бе открила съвсем новичък дневника на Ане Франк за 50 цента. Вечер се прибираха с „Блу лайн трейн“ в предградието, където с още пет сънароднички деляха наем и жилище, което едва разпознаваха сред хилядите еднакви блокчета.

От напрежението на деня не им се говореше. Сякаш вече не бяха заедно. Започваха да заприличват на жените, застинали като манекени в картините на Хопър- сами със себе си в пространство, разсечено от релси, писти и небостъргачи, в което самите те изгубени търсеха нещо вече изгубено. Трябваше да се насилят и да се подчинят на новия си живот тук, да се оставят той да ги пренася все по-ускорено из пътните си съоръжения и конструкции, както се бяха оставили дошлите по-рано. От тях зависеше само това усилие- да се покорят- и нищо друго- най-малко онова, за което бяха мечтали и дошли. Ако се разбунтуваха, трябваше да се бунтуват срещу собствения си бунт, довел ги на дъното между небостъргачите.

Трите жени- едната съвсем млада, почти момиче, другата жена на 33, като във филма на Христо Христов, и третата- вече около 50, с усилие задържаха възмущението си от съветите на добронамеренените по-стари емигранти, които тържествуваха над тях с уверението, че много ще се мъчат особено, ако не знаят английски. Че ще трябва да минат по реда си през всичките адски кръгове на емиграцията- от най-долното и отчаяно състояние на новодошлите, през първата работа на общи работници на летището, през всички следващи кръгове на безизходицата, докато стигнат до изхода- устройването, ако се трудят и го заслужат като тях -устроилите се. „Преди се устройваха в България, а сега- тук.“- потръпваше от погнуса Мария , 50-годишната, която знаеше английски, но пак много се мъчеше. Мъчеше се да не обръща внимание на устроилите се и да разбере как да бъде практична, за да не се мъчи толкова много. Мъчеше се също да разгадае какво й говореха автоматите от другата страна на телефонната линия, защото никога не отговаряха истински хора, и как по-малко раздразнено да прекъсне рекламната тирада на телефонните продавачи, чиито обаждания отиваха пак за нейна сметка. Тези нежелани реклами по телефона изглежда се считаха за част от обществената грижа за нейните права като консуматор и затова тя трябваше да ги плаща- тази трябва да е неестествената логика да плащаш за непожеланото обаждане на някой, който едва ли не иска да те принуди да му пожелаеш стоката. Вече не смееше да вдигне телефона и работа търсеше само по обявите във вестника с посочен адрес на работодателя. Така попадна и в Газпромпт- енергиен доставчик със сериозна дейност и име, където я включиха дори в безплатно едноседмично обучение- истински разкош, който предизвика завистта на устроените и неустроените. Само двете й приятелки- Невена, жената на 33, и Милка, 22-годишната, не завиждаха, защото й бяха приятелки, а и скоро разбраха, че нямаше нищо за завиждане в работата на Мария. Напротив, тя само засили малко по- късно, когато се разбра що за работа е това, отчаянието и на трите и те започнаха да проумяват, че думите на Тенеси Уилямс не са казани само за човешкия свят, намиращ се отвъд видимото, но и за видимия, физическия свят.

„Всички ние живеем в запалена къща, няма пожарна, която да извикаме, няма изход, а само прозорец на горния етаж, за да погледнем навън, докато огънят изгори цялата къща с нас самите, хванати в капан и заключени в нея.“

Физически усещаха безизходицата на капана, в който бяха попаднали, но продължаваха да търсят изхода. Мария всеки ден записваше дума по дума думите на инструктора- млад, но издигнат вече в йерархията на концерна. Това бяха диалози, които обучаващите се трябваше да наизустят като реплики на роли- едната на енергичния представител на Газпромпт, предлагащ уж само документ за постоянна цена на газта, а другата- на бъдещия клиент- бабичката, която никак не подозира, а и не вижда, че с подписа си сменя доставчика си на газ, който я е отоплявал още откакто е била бебе. Курсистите- повечето чернокожи нищо не записваха и безразлично седяха по чиновете. В междучасията проявяваха любопитство към Мария и искаха да знаят защо й е хрумнало да идва тук- не вижда ли какво е. Почти всички в квартала им, през който минавали "Ред лайн трейн", "Браун лайн трейн" и "Пърпъл лайн трейн", били без работа. Една жена на възрастта на Мария веднъж й поиска 1 долар като обеща, че ще го върне на другия ден, но изглежда това бе само общоприетия израз в такива случаи.

За разлика от чернокожите си събратя по участ, Мария не само записваше и наизустяваше диалозите, но в старанието си да се подготви за отличен, както винаги, се опитваше да научи повече и задаваше въпроси. Те не само не получаваха отговор, но и не бяха допускани, защото младият инструктор не млъкваше и не даваше думата. Бъдещите служители на Газпромпт всъщност щяха да са търговски пътници, предлагащи услугите на концерна на своя отговорност и за своя сметка. Трябваше неканени да влизат в дворовете, да звънят по вратите и да подмамват жертвите със съблазнителната фиксирана цена на газта да подпишат договора с Газпромт, без да споменават ни веднъж, че поднасят за подпис договор. Думата договор бе забранена в репликите и на двете роли. Мария пак се опита да попита дали премълчаването на договора не нарушава правата на клиентите, пък и изобщо правото в тази страна, но младият мениджър не се смути и не прекъсна потока от инструкции. Той щеше да им ги набие в главите, така че ако има бити в бъдеще заради измамата с договора да не бъде той, а бъдещите независими самостоятлни търговци и настоящи курсисти.

Мария се прибираше вечер, повтаряше наум репликите и чак в края на седмицата, когато изтичаха и двата срока- срока на обучението и срока, който сама си бе дала за размисъл, тя съобщи на Невена и Милка, че от утре пак ще търси работа и за да ги предупреди да се пазят от измамниците тук, разказа на приятелките си всичко около първата си работа- така и незапочната. Милка вдигна очи от дневника на Ане Франк. Бяха насълзени- не само от записките на Ане и не само от думите на Мария, и не само защото изпусна мястото на продавачка на стари учебници за по 7долара на час поради забавянето на социалната й карта, а защото Милка все по-често тайничко плачеше. Тогава и Невена се реши да разкаже как е завършил нейният първи кръг на изпитание- също като на Мария. Бяха я взели на щанда за деликатеси и готова храна, който се държеше от грък в огромен хипермаркет. Задачата й била да пече хлебчета и топли-топли да ги разпределя по строго определени места върху стелажи извън щанда. Набитият грък не погледнал изрядните й документи, но я огледал добре и я наел да пече хляба и да върши всяка друга работа, която се наложело, за 6 долара на час. Невена облякла бялата престилка в съблекалнята, прочела табелката за задължителното миене на ръцете преди работа и започнала да пече хляба, без да ги измие, защото мивката била със свалени кранове. Хлебчетата били в хладилно хале високо над 3 м. В него те пристигали замразени от Франция и така стояли с месеци в тави по стелажите, наредени до тавана, докато такива като Невена не се покатервали по стълбата да ги свалят и опекат във фурната отвън. Гръкът видимо се зарадвал, че Невена е инженер и че за нея автoматиката на огромната фурна не е сложна. Нищо сложно нямало в работата й, само дето тавите били тежки, стълбата стръмна и хладилникът- много леден. Но не това било лошото, момичето зад щанда- то било лошо, нищо че било земляче. Издевателствало над Невена, особено когато разбрало, че новата можела да обслужва сама клиентките на английски и то по-добре от нея- устроилата се вече емигрантка. То започнало да я кара да пренарежда тавите в хладилника, да пренарежда вече подредените хлебчета, да й забранява да отговаря на въпросите на купувачите. Така Невена след няколко фурни хляб сама се отказала.

И трите бяха минали вече през първия кръг на изпитанието да бъдеш емигрант. Не бяха припечелили нищо. Не бяха намерили изход. Не бяха направили нито една крачка към устройването и сигурно никога нямаше да я направят в свят, приличащ на чертеж на машина.

Трите жени, трите Чехови сестри, трите жени на Олтмън, не можеха да се устройват, а можеха единствено да живеят истински и пълноценно в портокаловата светлина на акварела.

 

гр. Пловдив

19.12.2012г.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marlena
Категория: Изкуство
Прочетен: 549163
Постинги: 389
Коментари: 308
Гласове: 3230
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031